В категории:България

Как испанското председателство изгуби молбата на България за членство в ЕС

Журналистът и бивш дипломат Георги Готев разказва как се е стигнало до подаването на молбата за членство на страната ни в Европейския съюз през далечната 1995 г.

Източник: pixabay.com

Георги Готев, bulgarianpresidency.eu

На 15 декември 1995 г. България представя на испанското председателство на Европейския съюз молбата си за членство, с което се слага край на месеците на неяснота за геополитическите аспирации на страната.

Днес изглежда напълно естествено, че България е член на НАТО и ЕС. Но в онзи момент преди повече от 21 години не бе ясно какви са намеренията на властите в страната. Още по-малко ясни бяха плановете на европейските институции спрямо България и Румъния.

Както добре си спомнят българските дипломати, в средата на 90-те години, когато страната откри Мисията си към Европейските общности, те нямаха много възможности да разговарят с европейските си колеги, които да им дадат представа за стратегията на ЕС.

Джофри Харис, високопоставен представител на Европейския парламент, бе един от малкото достъпни официални лица в онзи момент, когато разрастването на съюза още се проектираше.

Един от възможните сценарии бе малко разширение, започващо с Унгария, на която се гледаше като на отличника на класа. Друг сценарий предвиждаше „голям взрив”, включващ всички десет страни от Централна и Източна Европа – в крайна сметка този сценарий доведе до петото разрастване на съюза пред 2004-2007 г.

Голям или малък взрив?

Харис си спомня, че тогавашния европейски комисар по външните отношения Ханс ван ден Брук, заемащ длъжността от 1993 до 1999 г., е бил против варианта „голям взрив”. На подобни позиции е и тогавашният генерален директор по разширяването Майхкъл Лейт.

„Еврокомисията заемаше малко отбранителна позиция, беше уплашена от разширяването. Може би не лично Майкъл, но отговарящите за земеделието и бюджета в комисията виждаха в това отслабване на цялата структура”, разказва Харис. В момента той е зам.-директор на Бюрото за връзка на Европейския парламент с Конгреса на САЩ, а в средата на 90-те отговаря за междупарламентарните отношения на ЕП с всички европейски държави.

Той казва, че тогава е защитавал „по-политически, по-институционален подход”. В резултат на това Европейския парламент е заел позицията, че всички кандидат-членки вървят със своите трудности и че всички трябва да получат възможност да влязат в ЕС в разумни срокове.

По-конкретно Харис е настоявал, че споразумението за асоцииране между България и Европейските общности дава основание за създаване на съвместна парламентарна комисия.

„В общуването си с българските парламентаристи и официални лица, лично аз започнах да подкрепям силно варианта за разширяване с „голям взрив”, заявява Харис. Той хвали работата на Филип Димитров и Николай Камов, първите български депутати, с които Европарламентът осъществява контакт.

„Димитров и Камов, макар да бяха от различни партии (Димитров от СДС, а Камов – от социалистите), бяха посветени на успеха на присъединяването. Атанас Папаризов бе министър на търговията по това време. Те помогнаха за изграждането на необходимата експертиза – не само в парламента, но и в администрацията”, разказва Харис.

Той също така си спомня как тогавашният министър на външните работи Георги Пирински и Ирина Бокова са се стремели силно страната „да хване влака на разширяването”. Пирински в момента е евродепутат от групата на Прогресивния алианс социалистите и демократите, а Бокова завършва мандата си като генерален директор на ЮНСКО.

Уникален политически контекст

Спомняйки си тези времена, Николай Камов казва, че България е била единствената страна от Централна и Източна Европа, в която първите демократични избори са спечелен от бившата комунистическа партия.

Камов, който вече се е пенсионирал от политиката, отбелязва, че по онова време само демократичната опозиция е изразявала консенсусно мнение по отношение на стратегическите цели за присъединяване на България към ЕС и НАТО. „При тези обстоятелства беше от решаващо значение приносът на отделни личности в българската левица, които не се плашеха да настояват за интеграция с ЕС, въпреки настроенията в партията и правителството”, заявява той.

По неговите думи ролята на Бокова за молбата на България за членство в ЕС е била решаваща. Тогавашният министър-председател Жан Виденов е криел картите си и е забавял процеса. Истинските му намерения са оставали тайна.

През есента на 1995 г. Харис праща съобщение на българските дипломати, според което по-нататъшно отлагане на молбата за членство на България ще бъде разглеждано от Брюксел като сигнал, че властите на страната „предвиждат отношения с ЕС, различни от членство”. Посланието е било предадено в София, като според свидетелствата Бокова е принудила Виденов да одобри пускането на молбата. Освен това Народното събрание единодушно подкрепя искането за членство.

Молбата за приемане в ЕС е предадена от Пирински на неговия испански колега по време на заседание на Европейския съвет в Мадрид, по време на който са взети важни решения за разширяването.

Пирински си спомня, че в качеството си на външен министър той е имал историческия шанс да предаде документите на Хавиер Солана, но отбелязва, че „огромната част от подготвителната работа, както и работата по отговаряне на въпросника (първа стъпка в процедурата за присъединяване), бе водена и координирана от зам.-министъра Ирина Бокова”.

Бокова заявява, че всеки път, когато някой я пита за най-ценният момент в политическата ѝ кариера, тя винаги посочва връчването на молбата за присъединяване. „Сега изглежда напълно естествено, че България е поискала членство в ЕС. Но не беше така преди 20 години. Имаше големи проблеми. Имаше съпротива. Имаше политици, които виждаха бъдещето на България в друга посока. За мен обаче беше ясно, че това е единственият път. И че забавянето ще означава България да изпадне в изолация, с несигурно бъдеще и неясни ценности”, заявява тя.

Молбата за членство на България в Европейския съюз (второ издание). Личен архив на Георги Готев

Коментирайки геополитическите залози, Харис казва, че България в известен смисъл е извадила късмет, че конфронтацията с Русия тогава не е била толкова голяма колкото е днес. „Основната характеристика на 90-те беше, че нямаше такава драматична конфронтация с Руската федерация, каквато има сега. Дори когато бившите съветски републики Естония, Латвия и Литва кандидатстваха и станаха част от първата вълна на разширяване, това не доведе до големи противоречия. Сега обаче всичко е голямо противоречие”, казва Харис.

Последният анекдот от историята е това, как молбата за членство на България бе загубена от испанското председателство. Няколко седмици след заседанието в Мадрид представител на Съвета поиска от мисията на България в Брюксел да осигури идентично копие.

Оставете коментар