В категории:Анализи / Рикошет

Непосилната лекота на анализаторското битие

Подобно на всяка актуална тема, референдумът в Каталуния накара всеки считащ се за капацитет в нашето виртуално и медийно пространство да се изкаже. Резултатът бе хаотичен, трагикомичен и болезнено показателен за хроничните дефекти на „обществения дебат”

Форумите и социалните мрежи оборват теоремата, според която безброй маймуни с пишещи машини все някога ще напечатат творба на Уилям Шекспир. Снимка: Wikipedia

„Свободата на анонимността ражда много истина и още повече идиоти” – прочетох тази мисъл в някакъв вестникарски коментар преди много време. Толкова отдавна, че вече не помня нито автора и изданието, нито успявам да намеря следи във вездесъщия Google. Това правдиво наблюдение се отнасяше за първата масова вълна на демократизация на общуването и изразяването, осъществена благодарение на все по-достъпния интернет. Тя се ширеше основно във форумите, където безброй прикрити зад псевдоними герои се трудеха денонощно за да опровергаят теоремата, според която безкрайно количество маймуни с пишещи машини все някога ще напечатат някое творение на Уилям Шекспир.

Анонимната идиотия, спорадично произвеждаща истини, все още се шири по форумите – особено в сайтовете на някои медии. Развитието на „социалните мрежи” през последните десетина години обаче създаде една различна патология на синдрома „всичко знам, всичко коментирам”, която вече не се върти около измислени виртуални персонажи, а около себеизтъкването и трупането на виртуална слава. Неосведоменото, но убедено и назидателно бръщолевене по всевъзможни теми не е някаква  новост, както не е и обясняването на всичко случващо се наблизо и далеч с опростенчески и/или конспиративни схеми. Новите технологични реалности обаче ги изкараха от естествената им среда по кръчмарските маси и ги вкараха във виртуалния мегдан, където да са на показ на всички.

Трудно ще се намери някой, който да не се е изкушавал да се изяви като пенкилер, особено пък тези от нас, които прекарват нездравословно много време, зазяпани в екрани. Има обаче индивиди, които извеждат нещата на друго ниво – за тях пенкилерстването се превръща в призвание, а понякога и в професия. Ако си достатъчно убедителен в бълването на клишета и ако успяваш винаги да споменаваш Путин или Сорос, независимо какво коментираш, то ти имаш шанс да се превърнеш във водач на виртуална глутница, „лидер на мнение”, и дори  „носител на експертиза” който бива цитиран в медиите. (В този смисъл е много е показателен избухналият скандал около измамника „Александър Николов”, който е успял да си осигури впечатляващо Фейсбук и медийно присъствие, като се е представял за успял българин в чужбина, който мрази комунистите и агитира за правилните десни партии).

Процесът обаче върви и в обратна посока – хора с тежки титли и солидни биографии слизат на нивото на многознайковците от форумите и социалните мрежи, за да подплатяват своя анализаторски образ, а вероятно и защото и те се пристрастяват към нотификациите във Фейсбук, потвърждаващи тяхната актуалност и правота. А за да си на гребена на вълната, трябва да „даваш своите пет лева” по всичко, което е станало актуално в новинарските емисии и по „стените” на другите Фейсбук знаменитости – независимо дали имаш дори приблизителна представа за какво иде реч. Обективността не е фактор, когато целта е да се надъхват агитки.

Външнополитическите теми са особено благоприятни за това – хем привличат вниманието, хем са бързо оборотни, хем винаги можеш да ги навържеш с геополитическото си правоверие. Преди няколко седмици се нароиха експерти по Иракски Кюрдистан, преди месец всички коментираха категорично Венецуела, а преди няколко години всички си късаха ризите по темата за Украйна. Утре ще са също толкова категорични експерти по нещо друго, което дават по новините и носи „лайкове”, и ще са забравили напълно предишните си области на експертиза – нищо, че са водели кървави спорове и са писали патетични есета.

През последната седмица най-„горещата” тема е Каталуния, и естествено всеки уважаващ себе си „опиниънмейкър” държи да се изкаже. Каталуния е непозната територия, което улеснява задачата да се имитира познание – все пак е малко вероятно обичайната публика да е по-информирана от „анализатора”, особено ако въпросният някога е ходил на екскурзия в Барселона. Макар това да е водеща новина по цял свят, сякаш няма ясни сигнали от външнополитическите кораби-майки, по които капацитетите да се ориентират кой е от „нашите”. Това доведе до вълна от импровизации, които демонстрират много ярко абсурдността на родната медийна среда и нивото на „обществения дебат”.

Сред коментарите се забелязват няколко водещи тенденции, които могат да се илюстрират от следните примери:

Екземпляр 1:  Илиян Василев. Теоретик на конспирацията; доносник на ДС с псевдоним „Сашо 11”; бивш посланик в Москва, понастоящем професионален русофоб. Както и за всяко друго нещо, вижда зад кризата в Каталуния дългата ръка на Путин. „В момента наблюдаваме поредния пик в хибридната война на Русия срещу Запада в Референдума на Каталуния – включени са всички оръжия”, предупреждава той и посочва като пример туитър акаунта на „острието Асанж”. С това „Сашо 11”  показва, че не успява да бъде оригинален дори в собствената си налудност. Тезите за руско-асанжистка конспирация в Каталуния бяха раздухани първо от испански издания като вестник „Ел Паис”, който посвети на това цяла серия статии в испанското и английското си издания. Тенденцията призракът на путинизма да бъде използван като оправдание на всякакви случки и процеси, които могат далеч по-лесно да се обяснят с некадърността на местните управленски фактори, се вписва идеално в дневния ред на специализираните в комична русофобия тукашни издания. Поради което каталунската конспирация вече бе „разкрита” и от сайтове като Клуб Z. Все пак фейсбук патосът на Василев се е сторил достатъчно сериозен на някого, за да бъде публикуван в „168 часа” (който явно вече съвсем няма претенции да бъде истински вестник).

Екземпляр 2: Пламен Пасков. Теоретик на конспирацията; един от онези хора, които се кандидатират за всякакви избори, но вземат по-малко гласове, отколкото са „последователите” им във Facebook; професионален русофил-патриот, разобличаващ всеобхватният либерастки заговор. Подобно на Василев демонстрира правдивостта на приказката „който търси, намира”, и съответно открива точно каквото иска и в каталунския референдум. Излага подозренията си по схемата „Случайност? Не мисля!”:


7. Случайност ли е, че сценария на референдума е равен на протестърските азбуки от Чили, Колумбия, България, Грузия, Белград, Египет, Италия, Украйна?

8. Съвпадение ли е, че двете най-силни огнища за сепаратизъм на Испания са именно на двете единствени транспортни артерии, които съединяват и съобщават Испания с континента Европа: страната на баските, и Каталуния?”

„Протестърската азбука” изглежда е по-стара от очакваното, след като е изиграла роля за това, къде да се намират древните поселения на народностите в Иберийския полуостров. Трябва да се признае, че това е конспиративна схема с универсално приложение. Не трябва да задълбаваш в подробности и причинно-следствени връзки, не трябва да описваш как точно изглежда глобалната схема за манипулация и в какво конкретно се изразява. Само декларираш, че някакви факти са несъмнено свързани и са явна част от нея – независимо колко са раздалечени от времето и пространството, и дали цялата концепция издържа логически. В крайна сметка ако просто казваш „Има нещо гнило навсякъде”, то ти си почти необорим.

Екземпляр 3: Огнян Минчев. Доайен на анализаторската каста; идеологически стожер на статуквото – каквото и да е то в момента; професионален ветропоказател. В задължителния за човек от такъв експертен ранг коментар по темата Каталуния той успява да обедини прозорливостта на предишните два типажа и да хвърли подозрението едновременно и върху либералите, и върху руснаците. В неговият сценарий „пост-либералните орди ” са оспорили „въобще правото на националната държава да произвежда партикуларна идентичност в епохата на планетарна интеграция и осветен мултикултурализъм”, с което са създали хаос, от който се възползват два вида „рибари”. Едните са „господата Путин и Ердоган”, които „искат да разтурят разклатените от глобализацията нации, за да възстановят своите славни империи от миналото”. Вторите пък „планират „мрежова власт“ на интелектуално и финансово потенцирани малцинства, функционираща върху развалините на националната държава”.

Какъв майсторлък само – и Путин сит, и Сорос цял! Минчев явно продължава успешно да прилага закона за единство и борба на противоположностите, който е усвоил добре, докато е преподавал научен комунизъм – само че вече с цел да се утвърждава като говорител на просветения християн-демократически консерватизъм. Опитът и школовката си казват думата – кой би посмял да оспори такова изобличаване на „постмодерния трайбализъм, който функционира като руската кукла „матрьошка„” – освен евентуално Ивайло „Нойзи” Цветков?

Тези изблици на стихийна експертност съвсем не са изключение – дори ако оставим настрана безбройните маргинални интернет борци за истина, разобличаващи ролята на илюминатите, рептилите и разбира се – евреите.

Сред „изтъкнатите” коментатори от първия тип се нарежда например и Александър Йорданов – всестранно надарен (или поне всестранно изявяващ се) герой от прехода, който също е пословичен с параноичната русофобия, решително преминала границата на здравия разум. Той очаквано вижда в Каталуния „провокация, чиято дълга ръка достига до Москва”, и с големи букви одобрява използването на насилие от страна на полицията, защото „в противен случай левите се разпасват и самозабравят”. „Независима Каталуния в най-добрия случай ще стане някакъв руски анклав в Европа, констатира от своя страна Соломон Паси – отдаденият атлантик, който се чувства у дома си поне в две посолства, и който вижда хилядолетно бъдеще за НАТО като мениджър на междупланетарните отношения. (Може и да е прав – все пак ако се окаже, че марсианците имат петрол, ще се нуждаят и от демокрация).

Вечно вещаещият апокалипсис проф. Иво Христов пък придава академична тежест на втория тип мислене. Депутатът от БСП, който същевременно с това е и представител на дясно-консервативното мнозинство в парламента, също предлага серия от „реторични въпроси”, които според него доказват, че „върви процес на декомпозиране на националната държава и превръщането на Европа в Европа на регионите с последваща манипулация”. Подобна теза е развита и от друг академик от средите на БСП – Валентин Вацев, който след като изказва иначе напълно рационални доводи за историческите предпоставки на ставащото в Каталуния, стига до извода, че „в Европа работи сценарий за края на държавите и Съюз на регионите”. И ако в интервюто му пред телевизия BiT думата „сценарий” е по-скоро вметната от водещата, то пред „Поглед Инфо” Вацев вече уверено описва „разгърнат, мащабен, много добре финансиран и медийно подготвен сорисиански проект”, движен най-вече от това, че Сорос е „наследник на старата троцкистка вяра, че държавата рано или късно ще изчезне”.

И докато Огнян Минчев използва пространните си, написани на псевдо-научен език коментари, за да се утвърждава като глас на християн-демократизЪма, един Ивайло Дичев например използва графоманския си талант, за да се изтъква като фар на либерализма. Статиите и фейсбук постовете на културолога рядко се отличават с информираност по коментираната актуална тема, но за това пък са философски натоварени и с интригуващи сюжетни обрати. Ако няма достатъчно драматична тема в новинарския поток, той успява да си я измисли – например като съзре символ на цивилизационния упадък в абитуриентите с носии. Най-отличителното в текстът му за Каталуния е изречението „Добре, че няма движение за автономия на Източна Румелия, което да разгаря омразата между пловдивчани и софиянци”. Тъй като много от въртящите се в пространството коментари стигаха до сравняване на Каталуния с Крим, Косово и… Кърджали, защото всички почват с „К”, то Дичев е решил да повиши залога с още по-неадекватно приравняване. И е успял.

Леещите се из интернет и медийното пространство коментари по всякакви теми обичайно се отличават със същия сюрреализъм и първосигналност, но обикновено бързо се оформят две агитки, които да са твърдо „за” или „против”. Покрай каталунската тема обаче експертите по всичко се оказаха иронично обединени в противоположността на делюзиите си. Това би трябвало да накара ако не тях самите и верните им почитатели, то поне медиите, които ги канят и цитират, да се замислят и да са по-критични  в подбора.

Но едва ли можем да го очакваме. Като веднъж си си харесал паралелна реалност, никаква логика и очевидност не могат да те изкарат от нея. Медиите пък ще продължат да се самодеградират и самомаргинализират, като пълнят страници, емисии и сайтове по най-мързеливия начин – защото нищо не ги стимулира да спрат да го правят. Което важи още повече за „анализаторите” – в крайна сметка няма ефективен коректив, нито пък стандарт, заради които да има значение дали говориш абсолютни глупости. Затова няма и срам.

Най-лесният и ефективен начин да поддържаш медийна релевантност е да извърташ нелепо всяка актуална тема, за да пробутваш отново и отново някаква митология, около която се е формирала агитката ти. Ако от виртуалните ехо-камери на конкурентите се чуват противоположни мнения, това само потвърждава, че си прав – ако ще и логиката да сочи, че и едните, и другите пребивават в пародийни паралелни реалности.

Дори когато в медийното пространство се появи достоверна „експертиза” по някой въпрос, или поне коментар, който да не изглежда като изваден от психиатрична епикриза – включително от някои от гореизброените хора – то те се размиват в морето от въпиюща глупост, легитимирана от виртуалните “харесвания” и споделяния, както и от мързела , ниските стандарти и агиткаджийските наклонности на медиите.

Разбира се нищо от това не е само тукашна особеност – тенденцията е глобална, което от една страна е отчайващо, а от друга ѝ дава някакъв извратен вид легитимност. Включително що се отнася до използването на Путин и Сорос като образи на архизлодеи, чрез които светът да се представя като филм на Дисни за борбата между абсолютното добро и абсолютното зло. (Което в крайна сметка е в полза на реалните Путин и Сорос, защото дори най-обективната критика срещу тях се размива сред комичната конспиративна истерия).

У нас тази модерна тенденция се вписва идеално в датиращата от 19 век русофило-русофобска парадигма, което прави нещата още по-патологични. Ако има нещо положително, то е това, че разделението между фили и фоби все пак предотвратява консолидирането на очертаващия се консервативно-конспираторски дискурс.

Би било лесно да се препоръча да внимаваш на кого вярваш и от кого се информираш, но на практика това се оказва трудно, когато пробутваните от всички страни авторитети се оказват на нивото на алкохолик от квартално капанче. Тъжната истина е, че изобилието от информация не гарантира информираност на масово ниво, даже май я затруднява. Въпреки това плюсовете от новите форми на комуникация изглеждат доста повече от минусите. Пък и в крайна сметка анализаторските напъни поне осигуряват някакво забавление, макар ситуацията да е по-скоро трагикомична.


 

„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:

Филип Буров
Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар