В категории:Анализи / Свят

Еманюел Макрон не е ваш приятел

Макрон е типичен центрист от „третия път”- обичащ корпорациите и мразещ синдикатите. Той не може да е защитник срещу възхода на крайната десница, защото политиките му ще ѝ дадат още по-голяма сила

Макрон е представян като най-новата звезда на либерализма, но реално не предлага нищо, което вече не сме виждали. Снимка: https://www.facebook.com/EmmanuelMacron/

Бранко Марцетич, Jacobin

Ако пребивавате в определена част от медийната реалност, за вас светът днес е свидетел на съживяването на либерализма и толерантността благодарение на подбрана трупа от американски и европейски лидери.

Хилари Клинтън води „съпротивата” срещу Тръмп, докато канадският премиер Джъстин Трюдо и германският канцлер Ангела Меркел са на фронтовата линия срещу нахлуващия крайнодесен варваризъм. (Разбира се няма значение, че Меркел е консерватор, който се противопоставя на гей браковете и посвети години на това да тъпче Гърция, или че Трюдо комбинира енергийната политика на Тръмп с политиката за продажба на оръжия на Тръмп).

Последният новобранец в тази дружина от предполагаеми супергерои е френският президент Еманюел Макрон, който на изборите през май победи Марин Льо Пен, лидер на крайнодесния (но както твърди тя – вече не антисемитски) Национален фронт. Оттогава Макрон е обект на либерално обожание в цял свят, като анализатори и наблюдатели припадат по неговия кураж да се изправи срещу Тръмп и Владимир Путин, както и да срещу ксенофобията в стил Льо Пен.

Подобно на Трюдо и Обама, Макрон е млад, привлекателен и харизматичен. И подобно на Клинтън и особено на Трюдо, той се характеризира със символичните демонстрации на социален либерализъм, като същевременно изрично се позиционира като препятствие пред крайната десница. Всичко това помага да се замажат по-обезпокоителните елементи от неговите виждания, особено категоричната му подкрепа за икономически реформи, които ще тласнат Франция в посока модела на „свободен пазар”.

В този смисъл можем да мислим за Макрон като за обновена, френска версия на Бил Клинтън и Тони Блеър, заобиколен от по-ново поколение пресметливци. Той съзнателно се представя като аутсайдер, който ще се разграничи от обичайната политика в името на благоприличието и демокрацията. Той обаче прави всичко това в услуга на прилагането на десен  икономически дневен ред.

Вътрешен човек

„Франция е блокирана от егоистичните тенденции на своя елит. Ще ви кажа малка тайна – знам го, защото бях част от елита”, заяви той на митинг през април. Макрон е наполовина прав – той наистина бе част от елита, но е трудно да се твърди, че някога го е напускал. През 2004 г. Макрон се дипломира от Ecole nationale d’administration (ENA), елитен колеж за държавни администратори.

Съединените щати си имат „Бръшляновата лига”, Обединеното кралство си има Оксбридж и Итън. Те обаче не могат да стъпят на малкия пръст на ENA, където вече са произведени четирима френски президенти и осем от последните шестнадесет министър-председатели – да не споменаваме другите държавни служители и министри (мнозина от министрите на самия Макрон са завършили в ENA). През 2012 г. четирима от кандидатите за президент бяха възпитаници на това учебно заведение.

След завършването Макрон естествено започва държавна работа като финансов инспектор на френското икономическо министерство – елитна позиция, запазена за отличниците. През 2007 г. Никола Саркози го избира за работа в Комисията „Атали“ – панел за икономически реформи, където Макрон участва в написването на финалния доклад.

В кръвосмесителните светове на правителството и едрия бизнес, връзките на Макрон в администрацията се доказват като много полезни, когато той стартира кариера в частния сектор. Макар да е с философска диплома и без опит в тази сфера, Макрон започва работа в „Ротшийлд“ – една от най-големите банки в страната. Според Financial times интервюто му е уредено от неговия колега финансов инспектор Ален Минч.

Макрон с Ангела Меркел. Снимка: https://www.facebook.com/EmmanuelMacron/

Правителствените връзки на Макрон компенсират първоначалната липса на познания за финансите и той бързо израства в кариерата. Wall Street Journal пише, че той е бил препоръчан на банката като „danseur mondain”, познавач на високото общество, „забележителен човек с много контакти”, който може да използва връзките си, за да докарва бизнес на фирмата. Сделката, която осигурява богатството на Макрон – придобиването на подразделение на Pfizer от Nestlé срещу 12 млрд. долара  през 2012 – е подпомогната от факта, че председателят на борда на Nestlé’ е участвал в Комисията „Атали“.

Докато още е в банка „Ротшийлд“, Макрон работи за успешната президентска кампания на Франсоа Оланд през 2012 г., за което бе награден с поста на зам.-шеф на кабинета на президента. Две години по-късо бе назначен за икономически министър. Докато беше на тази длъжност той подсигуряваше постоянна публичност за себе си (нещо, за което Оланд ще се шегува при закрити врата). През 2016 г., виждайки създалата се възможност, той дава началото на нова политическа формация, наречена En Marche – прозрачен опит да се положат основните за президентска кампания. Оланд и вътрешният му кръг приемат това като плесница в лицето, но това е напълно предвидим ход за хората, познаващи Макрон.

„Той винаги е искал да бъде в политиката, да бъде избран. Той говореше за това през цялото време”, казва Гаспар Гансер, човек от екипа на Оланд, който е учил заедно с Макрон в ENA. Когато друг съученик от ENA попитал Макрон къде се вижда след 30 години, той отговорил „президент на републиката”.

Макрон се дипломира в учебно заведение, което на практика е фабрика за политици, осем години работи на някакви правителствени позиции, четири години работи за известна международна банка, където често се възползва от контактите си в държавната администрация – всичко това преди да стане президент. Ако статуквото се е опитало да го унищожи, явно се е опитало да го направи чрез доброжелателност.

„Но в същото време”

В лични разговори по време на кампанията Макрон не е крил желанието си да бъде „френския Обама”. Това си проличава и публично. Макрон направи кампания по модела на Обама, излъчваща позитивност, надежда, оптимизъм и съпричастност. Той се представяше като съществуващ в някаква фантомна зона извън земните идеологии. „Искам да спечеля позитивния вот. Целта ми е да убедя френския народ, че позитивен проект и прогресивен поглед са по-подходящи за предизвикателствата, пред които сме изправени”, заявява той пред списание Time.

Опонентите му се оплакваха, че той монополизира кориците на лъскавите списания, без да предлага нещо съществено. Той критикуваше Льо Пен за нейната реторика на омразата, гордо се разграничаваше от Тръмп („Аз не искам да строя стена… спомняте ли си линията „Мажино”, шегуваше се той), и внимателно избягваше да даде подробности за предлаганите от него политики. Когато бе попитан какво е неговото решение за бежанската криза, той отговори, че иска „да се стремим към политика на даване на убежище, която да е едновременно по-хуманна и по-ефикасна”, без да посочва някакви специфики.

Той твърдеше, че движението му не е „нито ляво, нито дясно” и говоренето му бе толкова разводнено, че стана известен с честата употреба на фразата „но в същото време…”.

За последователите му обаче това не бе доказателство за неговата празнота, а по-скоро за интелектуалната му тежест. И наистина, друга задължителна черта на марката „Макрон” е  представянето му като френски Джими Неутрон, вундеркинд, чиито внушителен интелект е непроницаем за обикновените простосмъртни. Неговото рецитиране „и на двете страни” на полемиката не е премислен начин да избегне поемането на ясна позиция по каквато и да е тема, а отразява „склонността му за комплексно мислене”, настоява Le Monde.

„Еманюел Макрон никога не е бил дете като всички останали”, обяснява журналиста Ан Фулда, автор на биографията му „Емануел Макрон: перфектният млад мъж”. Обяснявайки как се е влюбила в него, съпругата му казва, че е била „напълно покорена от интелекта на този млад мъж”, чийто ум е „толкова завършен и съвършен” и чиито способности „са напълно извън тези на нормалните човешки същества”. В частни разговори с приятели тя е заявявала, че се чувства сякаш „работи с Моцарт”.

В книгата си Макрон описва как още от петгодишен прекарвал часове в изучаване на история, география и граматика заедно с баба си. Един от бившите му преподаватели твърди, че Макрон „има изключително високо ниво на интелигентност, значително над средното, с капацитет да усвоява и интерпретира сложни, противоречиви концепции, и да ги интегрира в собствените си идеи”.

Тази мания бе пренесена и в президентството му. Макрон пропусна десетилетната традиция да се организира пресконференция в Деня на Бастилията, тъй като „неговият сложен мисловен процес се проектира зле в такъв формат”. Какви са някои от тези сложни мисли? Че антиционизмът „е преоткриване на антисемитизма”, и че проблемите на Африка са „цивилизационни”.

Няма ляво, има дясно

Нека оставим настрана явно полубожествения интелект на Макрон и позата му, че е издигнат над дребните притеснения на простосмъртните политически идеологии. За какво точно се бори той? Оказва се, за конвенционална програма от типа на „третия път”.

Въпреки някогашното му членство в Социалистическата партия, Макрон прекара последното десетилетие в опити да наклони Франция надясно. Докладът на Комисията „Атали“, в чието написване той участва, предлага „широкомащабна либерализация на икономиката”, по описанието на списание Economist. Неговите препоръки включват дерегулация на професии като таксиметрови шофьори и фармацевти, както и намаляване на социалните осигуровки, плащани от работодателите.

Преди публикуването на доклада, Саркози се е опитал да привлече Макрон в екипа си. Но вечният опортюнист Макрон се погрижва да стане ясно, че залага на победа на Оланд в президентските избори през 2012 г. Бивш съветник на Саркози отбелязва, че макар Макрон да е избрал център-лявото, „на интелектуално ниво не виждам нещо да ни разделя, поне по икономическите въпроси”. По-късно консервативният вестник Le Figaro поставя Макрон начело на класацията си за „стоте лидери на бъдещето”.

Българският на Макрон е малко по-добър от френския на Бойко Борисов. Снимка: https://www.facebook.com/EmmanuelMacron/

В правителството на Оланд Макрон си спечелва репутация на „копие на Тони Блеър” и тласка президента вдясно по отношение на икономиката. Макрон не крие, че гледа на проработническите политики на Франция като на препятствие, което трябва да бъде премахнато. Той се оплакваше от „капана, който превръща натрупването на работнически права в препятствие за тези, които са безработни”. Нужно е Франция да промени социалния модел от „многото формални защити към разхлабване на заприщванията  икономиката”, заявяваше той. „Със свръхзащитите в крайна сметка не защитаваме нищо”, твърдеше Макрон и признаваше, че „реформите вероятно ще са болезнени”, но „Франция ще преуспее”.

Поради това той призоваваше Оланд да изостави предложението си да наложи 75% данък върху доходите на печелещите над 1 млн. евро с аргумента, че това ще превърне Франция „в Куба без слънцето”. Още в първия си ден като министър той предизвика брожение с намека си, че може да позволи на компаниите да се отметнат от 35 часовата работна седмица. Искаше да реформира обезщетенията за безработни, което разгневи синдикатите.

Той помогна в убеждаването на Оланд да приеме „Пакта за отговорност” от 2012 г., който осигури 40 млрд. евро данъчни облекчения за бизнеса, компенсирани чрез орязване на 50 млрд. евро от публичните разходи. През Макрон и германският му колега Зигмар Габриел публикуваха доклад, призоваващ за „нов курс”, с който да се компенсира „изгубеното десетилетие”.

Това обаче не е „Новият курс” от времето на дядовците ни. Докладът предупреждава, че „размерът и ефективността на правителството” представлява „проблем, който е нужно да се реши”. Призовава се за разхлабване на изискванията за 35-часова работна седмица, създаване на по-привлекателни безсрочни трудови договори за сметка на тези с фиксирана продължителност, промяна на честотата на задължителното предоговаряне на заплащането, индексиране на минималната заплата спрямо продуктивността, вместо инфлацията, позволяване на компаниите да въвеждат „гъвкавост” във времена на „по-предизвикателна конкуренция”, а не само при икономически спад.

Тези усилия кулминират в т.нар. „Закон Макрон” от 2015 г. Наред с други неща, той дерегулира определени индустрии, позволи търговска дейност в неделя и направи по-лесно за работодатели да уволняват служителите си. Когато в цялата страна избухнаха мащабни протести, подкрепящите закона го прокараха през парламента два пъти без гласуване – използвайки малко известен конституционен механизъм.

Тези мерки, макар и противоречиви, бяха част от цялостната икономическа визия на Макрон. Както той обяснява през 2014 г.: „Няма да се върнем към Trente Gloriouses („златните” следвоенни години) със същото работно място, същата компания”. Вместо това „младите хора ще преживяват десет до двадесет промени в кариерата си, ще работят повече, техните заплати няма да се увеличават, не през цялото време”.

Това е визия за Uber-изирана икономика, визия, която хората като Макрон може да намират за вълнуваща и иновативна, докато други – например работниците – може да виждат като дестопична и ужасяваща. Но това е визия, съответстваща на неговата идеология, поставяща бизнеса на първо място. Предприемачите, оплаква се той, често имат по-тежък живот от служителите си, защото „те могат да загубят всичко и имат по-малко гаранции”. Неговата версия за левичарството се свежда до „пресъздаване на условията за инвестиране, производство и иновации”.

Макрон е казвал, че иска Франция, която „мисли и се движи като стартъп”, и че се вдъхновява от Силициевата долина – място, което генерира огромни трудови злоупотреби, неустойчиви нива на неравенство и ужасни работни условия също толкова, колкото и иновации и „позитивност”.

При това положение не е учудващо, че Макрон има студени отношения с работниците. По време на кампанията си, той бе замерян с яйца и призоваван да се махне от синдикалисти в доминирано от комунисти предградие на Париж. При негово посещение във фабрика, изправена пред съкращения, една жена гласно се оплаква от липсата на работа. Макрон отговаря , че важното е „не да изпиташ гняв, а да отговаряш на очакванията”.

При друг, по-скандален инцидент, Макрон влезе в спор с протестиращи срещу трудовите реформи на социалистическото правителство по време на посещение на училище в малък град. Тогава Макрон заяви на един 60-годишен учител, че трябва да започне собствен бизнес, ако е притеснен от безработица. Когато един 21-годишен безработен му казва, че не може да си позволи хубав костюм като неговия, Макрон отговаря, че „най-добрият начин да платиш за костюм е да работиш за такъв”.

Макронизъм в действие

Предизборната кампания е едно нещо, но управлението е друго. Така че какво направи Макрон след като спечели президентството?

Спазвайки ангажимента си към неолиберализма и пост-партийността, Макрон състави правителство, разделено по равно между жени и мъже и представители на лявото и дясното. Министрите на икономиката и на бюджета и публичните разходи обаче са от десницата. Първият се обявява за „приватизация на бюрата по труда, премахване на субсидираните работни места и ограничаване на социалните плащания”.

Някои от предложенията на Макрон не са лоши – например ограничаване на размера на класовете до 12 ученика в необлагодетелствани и бедни райони, както и еднократна субсидия в размер на 500 евро за осемнадесетгодишните, която трябва да бъде използвана за покупка на книги и достъп до културни материали и събития. Той също така иска да забрани продажбата на бензинови и дизелови автомобили до 2040 г. и въведе някаква степен на пропорционалнo представителство в парламента.

Макрон си пада по военната символика. Снимка: https://www.facebook.com/EmmanuelMacron/

Други не са толкова добри. Само 16 дни след като встъпи в длъжност, Макрон започна консултации за трудовите реформи. Неговата цел е да отиде по-далеч от предишните реформи, включително да вкара елементи, които са отпаднали от „Закона Макрон” от 2015 г. или са били предложени в доклада за „Новия курс” от 2014 г. Тези мерки включват слагане на таван на плащанията за неправомерно уволнение, разрешаване вътрешнофирмените трудови споразумения да имат предимство пред съществуващите секторни договорености, свиване на периода, в който служителите могат да оспорват съкращенията заради излишност, както и улесняване на компаниите да съкращават персонал по „икономически причини”.

Това е в добавка към регресивните данъчни предложения на Макрон, които предвиждат съкращения на стойност 64.5 млрд. евро за петгодишен период, от които 13 млрд. ще са от местни данъци. Това е със съответно 4.5 и3 млрд. евро повече, отколкото бе обявено по време на кампанията. Той също така планира да премахне данъците за местно управление за повечето домакинства, което още повече ще намали приходите на общините.

В по-откровените си моменти правителството на Макрон си признава, че политиките му не са особено прогресивни. Когато Financial Times отбелязва пред министър-председателя Едуар Филип, че икономическите политики на президента  – обратно на предизборните заявления – са доста десни, той със смях отговаря на репортера: „Да, какво сте очаквали?”.

В опит да се привлекат банки, напускащи Лондонското сити заради Брекзит, се обмисля премахване на най-високите данъчни ставки за заплатите на банкерите, данъчни облекчения за финансистите в размер на до 50% от доходите, както и изключване на чуждестранни активи от данък върху имуществото за осем години. Потенциални бъдещи мерки включват и премахване на данъци върху собствеността (което ще струва 10 млрд. евро), както и намаляване на корпоративния данък до 25% до 2022 г.

С такъв набор от икономически политки, от които на финансовия сектор му потичат лиги, човек може би се надява, че останалата част от програмата на Макрон поне ще компенсира. Но точно както при останалите представители на „третия път”, политиките на Макрон стигат само до икономиката, когато излязат от света на реториката.

Подобно на Трюдо, Макрон настойчиво се представяше като феминист, заявяваше, че иска министър-председателят му да е жена и призоваваше повече жени да се кандидатират за депутати от партията му. Но както отбелязва Паулин Бок от New Statesman, той в крайна сметка назначи мъж за премиер, избра мъж за говорител вместо две жени, спрягани за поста, а равенството между половете при партийните кандидати вече е закон във Франция. Още по-лошо, бюджетните му съкращения ще засегнат жените бежанки, както и редица други програми, на които френските жени разчитат.

А относно правата на хората с различна сексуална ориентация? Макрон получи похвали и аплодисменти, когато размаха пръст на Владимир Путин за Сирия, руската пропаганда и ограничаването на правата на гейовете. Но какво се случва, когато подобни критики трябва да бъдат отправени към държава, която не е актуалното плашило за Запада? Като например Саудитска Арабия, тази насилствено репресивна, женомразка и хомофобска държава?

Макрон е казвал, че „би било грешка да показваме прекомерна подкрепа за Саудитска Арабия, както сме правили в миналото“. Но докато бе икономически министър, той следваше партийната линия, докато Оланд се умилкваше на саудитския режим. Макрон бе един от многото официални лица, които се срещнаха с коронования принц, когато през 2016 г. той посети Париж, за да получи почетно звание. Тази среща не бе отбелязана в публичния график на Макрон.

Когато по време на предизорната кампания той бе попитан за продажбите на оръжие на Риад, Макрон заобиколи въпроса като заяви, че „Франция не е продала много на Саудитска Арабия. Фактът обаче е че през последното десетилетие саудитците са основен купувач на френско оръжие, следвани плътно от Катар. Френските власти са разрешили износ на оръжия за 18 млрд. долара за Саудитска Арабия през 2015 г. Париж е горд с тези продажби на оръжие, макар то да подхранва ужасяващата война на саудитците в Йемен. Решението на Макрон да омаловажи проблема е страннa реакция за човек, който в речта си при встъпването в длъжност заяви, че ще се погрижи „Франция винаги да е на страната на човешките права”.

Когато Макрон не прави празни обещания за защита на човешките права, той е зает да се подмазва на военните. Церемонията по встъпването му в длъжност бе натоварена с военна символика, за да се покаже „дълбока съпричастност със защитниците на свободата”. След като бе разкритикуван от военните заради съкращенията на бюджета за отбрана, той бързо даде на заден и обеща да увеличава разходите за армията всяка следващата година, докато стигнат 2% от БВП през 2025 г. – спрямо 1.7%% сега. Това ще се случва въпреки съкращенията на публични разходи в други сфери.

За такъв предполагаем висш идеал на международния либерализъм Макрон също така се е показал като доста слаб защитник на либералните демократични права. Докато обещаваше да сложи край на извънредното положение, в което Франция се намира от 2015 г., той се зарече и да прокара нови антитерористични закони, които ще позволяват на властите да затварят без съдебно решение храмове и други обекти, ако са считани за рискови.

Макрон също така иска да направи някои от разпоредбите на закона за извънредно положение постоянни, включително тези, позволяващи поставянето под домашен арест, обиски на жилища и забрани за публични събирания без съдебно позволение. Тези извънредни правомощия вече са били използвани срещу стотици активисти, еколози и защитници на правата на работещите.

Антидемократичните жестове са нормални за поведението на Макрон. През юли 2015 г. той се оплака, че свалянето на монархията след Френската революция е оставило „емоционална, въображаема, колективна празнота”, която президентската институция е предназначена да запълни. Подходящо за тези виждания, когато вече бе на власт не само започна да прокарва желаните от него икономически политики с декрет, вместо през парламента, но също така иска да намали броя на депутатите с една трета и заплашва да направи референдум по въпроса, ако Националното събрание не се съгласи.

В едночасова реч пред депутатите той заяви, че законодателния процес трябва да бъде опростен, като „темповете за създаване на закони трябва да съвпаднат с нужндте на обществото” в сфери, където бързата реакция е особено необходима. Като примери той посочи сигурността и… дигиталните авторски права. Нарече „разрастването на законодателството” болест, предложи парламента да приеме повече „надзорна” роля, докато изпълнителната власт действа, и предупреди, че нацията не трябва да става твърде зависима от „постоянната опека на държавата”.

Вероятно най-лош вкус оставя политиката на Макрон по отношение на имиграцията, особено като се има предвид как беше избран. По време на изборната кампания той съзнателно се позиционираше като анти- Льо Пен кандидат. Наскоро правителството му наистина представи планове за съкращаване на процедурата за одобряване на молби за убежище от една година на шест месеца и за създаване на повече жилища за бежанци. През юни говорителят на правителството обяви, че Макрон е наредил местните власти да проявяват „повече гъвкавост” и „хуманност” към мигрантите. През юли полицията премести хиляди  спящи на улиците мигранти във временни подслони.

Но Макрон също така назначи за вътрешен министър Жерард Коломб, който заема твърда позиция против бежанците. Той отхвърли създаването на нов център за приемане на бежанци в Кале, защото „не искаме да създаваме място за събиране, където броят ще набъбне”. Само ден след заповедта на Макрон за „повече човечност”, министърът също така увеличи броя на полицаите, които да пречат на мигрантите да издигат нови лагери, и обеща да прати повече жандармерия, за да се предотврати превръщането на района в „абсцес”. Коломб нарича мигрантите „капсулирани”, а позициите му бяха похвалени от „Поколение идентичност” – крайнодясна младежка група, която му предложи услугите си.

Френските служби за сигурност продължават все така да третират грубо мигрантите и при Макрон. Хуманитарни групи обвиняват полицаите в Кале, че пребиват мигранти, пускат газ в спалните им чували и съдове, за да ги направят неизползваеми, и че пречат на хуманитарнитие групи да раздават вода и храни. Подобни обвинения бяха отправени и от националния омбудсман, което накара известни френски актьори и депутати да призоват Макрон да се намеси. Според „Лекари без граници“ и група от френски LGBT активисти, този тормоз продължава и след заповедите на Макрон за хуманно отношение. Въпреки заявленията на Макрон, че Франция „не е обърнала достатъчно внимание на призивите за помощ от Италия за мигрантската криза”, италиански официални лица заявяват, че няма реална разлика между неговия подход по трансграничнтие въпроси и този на Оланд.

Само си представете либералното възмущение, ако някой по-неприятен образ прокарваше същите политики – опити за подкопаване на законодателната власт, намаляване на данъците за богатите  и отслабване на защитата на труда чрез декрети, тормоз на мигранти и въвеждане на перманентни репресивни мерки за борба с тероризма.

Мандатът за съпротива

Промотираният от Макрон образ на смел, отричащ ортодоксията аутсайдер, винаги е бил слабо прикрита измама. Както предишната му кариера, така и действията му в президентството показват, че той е болезнено конвенционален политик на „третия път”. Политик, чиято воля да се бори със свещените крави и властовите структури се превръща в действия, само когато тези свещени крави и властови структури са работническите права и синдикати. На човек му стига само да види колко бързо се огъна Макрон, когато френските военни възроптаха срещу орязването на бюджета им.

По-голямата част от пресата все пак признава тази реалност и обикновено го нарича „центрист”. Потресаващото е, че въпреки миналото му и действията му, в много среди продължава да бъде възприеман като шампион на либералните ценности и демокрацията.

По-притеснителното е че Макрон, окуражен от световното възхищение и изборните победи, ще успее да приложи дневния си ред. Той наистина победи Льо Пен с 32% разлика, но същевременно за пръв път във френската история изборната активност бе под 50%. Това подсказва, че френското общество не е било особено доволно и от двата кандидата, и мнозина са гласували за Макрон като преграда срещу френския неофашизъм. Рейтингът му на одобрение започна да спада рязко скоро след изборите.

Макрон залага, че политиките му ще намалят безработицата в страната до 7% до 2022 г. Може и да го направят. Исторически погледнато обаче, съкращаването на публичния сектор и държавните разходи, съчетано с намаляване на данъците за богатите, не е давало особено добри резултати.

При липсата на масова опозиция, Макрон вероятно ще изостри неравенството и икономическата несигурност, които са и основната причина за възхода на Льо Пен. Само че ако тя победи на следващи избори, ще наследи и „антитерористичните” закони, които Макрон планира да прокара.

Така че не се радвайте на Макрон. Той блокира временно идването на власт във Франция на крайната десница, но прави всичко по силите си, за да ѝ осигури още по-мощен реванш.

Оставете коментар