В категории:Общество

Блокирани на Балканите: Бежанците, които Европа не пуска да влязат

Голяма част от близо 8000-те хиляди бежанци в Сърбия са се надявали да живеят другаде, но постепенно се приспособяват към живота там. Считат, че много други държави имат какво да научат от сърбите – включително България. Репортаж на британския „Гардиън“.

Дете бежанец в Сърбия, 2015 година. Снимка: Jeroen Akkermans, Flickr

Finnian James в Belgrade, The Guardian

Когато семейство Факирзада решава да потърси бъдеще в Европа, те не си го представят точно така. За тях Европа означава Германия: техният най-голям син вече следвал в университета в Мюнхен, а те очакват да се присъединят към него. Петимата – двамата родители и трима тийнейджъри – тръгват по маршрута през Балканите, който доведе в Европейския съюз около 1 милион души през 2015 и 2016 година. Но границите започват да се затварят.

И така, през последните осем месеца, Мохамед Шафи Факирзада, съпругата му и децата му са заседнали в Сърбия. Бавно започват да осъзнават, че може би ще останат тук дълго. „Нямахме планове да оставаме“, казва Факирзада. „Ще чакаме тук, за да достигнем до ЕС, колкото е необходимо, но ако е твърде дълго, ще трябва да научим сръбски“.

В резултат на пристигането на голям брой хора в Южна Европа, което започна именно през август преди две години, в момента има около 7600 бежанци в Сърбия, според доклад на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН). Повечето от тях живеят в общо 18 държавни центъра за предоставяне на убежище, които осигуряват основните потребности за живот. Повечето от тях вече започват да се подготвят за дълъг престой.

Мохамед Факирзада казва, че много страни имат какво да научат от Сърбия. Снимка: Ozair Faqirzada

Трите деца на Факирзада са се записали на училище – пилотен проект на белградско основно училище, което отваря вратите си за 25 деца-бежанци през пролетта. Сутрешните класове са заедно със сръбски ученици и включват биология, математика, химия и механика. След това децата-бежанци имат собствени часове по сръбски, разделени на начинаещи и напреднали, заедно с друг език – английски или немски.

„Основната разлика е, че мигрантите сред децата носят със себе си повече травми – от войната, раздялата, загубата… напълно нова страна, нов език, социални бариери, самота… и травмата на бъдещето. Несигурността във всеки един смисъл“, казва Дарко Станойкович, учител по сръбски език. „Децата без родители са като наши деца в училището“, добавя той. Повече от 900 непридружени непълнолетни в момента са в Сърбия, сочат данните на ВКБООН.

„Говорим за афганистанските училища; те никога не са имали редовен график. Сега имат някаква цел в своя живот“, разказва Жасмина Петрович, друга учителка.

Въпреки трудностите, свързани с интеграцията, учителите са впечатлени от начина, по който бежанските деца са се хвърлили в новата непозната среда. „Те са по-мотивирани от всички други ученици, с които съм работила“, казва Юлияна Келяич, преподавателка по английски език.

Сърбия, 2015 година. Jeroen Akkermans, Flickr

Анджела Ушлебрка e преподавателка по сръбски език в друго училище, което стартира пилотен проект. В нейната класна стая са поканени успешни студенти, които да помагат в преподаването на бежанците. Говоренето на английски създава мост между двете групи ученици, но докато бежанците учат сръбски, сръбските деца понаучават и малко афгански.

„И в двата случая децата се опитват да пресекат границите помежду си“, казва Анджела. Но не само езикът и училището са непознати за бежанските деца. В началото, когато играели футбол със сръбските деца, те използвали ръцете си. Вместо да ги прекъсва, тя ги оставила сами да разберат как се прави.

„Тези първоначални данни са уроци за всички нас – политиците, международните организации и училищата. Трябва да съберем информация, която да използваме занапред, когато развиваме конкретни политики“, казва Ан-Мария Чукович от белградския офис на УНИЦЕФ.

Факирзада, бивш държавен служител, определя именно образованието и безопасността на семейството си като двете основни причини, поради което е избягал от Афганистан. „Децата ми са щастливи тук, имат свободата да се учат“, казва той.

„Никога няма да се върна в Афганистан, тук ми харесва“, казва 8-годишната му дъщеря Мурсал. Тя никога не можела да напуска сама дома си в Афганистан, а още по-малко да посещава училище с момчета.

Отвъд образованието, сръбското правителство разширява правата на търсещите убежище относно достъпа им до заетост. Много от бежанците са квалифицирани инженери, компютърни програмисти или лингвисти, но възможността им да си намерят работа в тяхната сфера е мрачна.

Сърбия, 2015 година. Jeroen Akkermans, Flickr

„Те нямат диплома, не знаят сръбски език, а приоритетът на пазара на труда у нас е за сърбите“, казва Соня Тошкович от Белградския център за правата на човека. Но Сърбия пропуска богатството на квалифицираната работна ръка без механизъм, който за валидира дипломите, получени в родните страни на бежанците.

20-годишният Есанула Вееса носи дебел син сиучър под слънцето в Белград. Тук все още е много по-студено, отколкото в неговата родина Афганистан, категоричен е той. Това момче владее шест езика. Живее в лагера на семейство Факирзада, преподава английски и помага като преводач на организациите, посещаващи лагера.

„Понякога до три или четири посред нощ, понякога по шест дни в седмицата, работя“, казва той. Свива рамене, когато го попиташ защо не търси заплащане за тези усилия. „Да помагам на тази общност означава повече за мен“.

Есанула очаквал да получи убежище в Сърбия в рамките на месец. Но службата за предоставяне на убежища все още не е дала нито едно разрешение през 2017 година. От повече от 1000 искания през 2016 година, само 70 случая са били решени. Повече от половината са били отхвърлени.

Сърбия, 2015 година. Jeroen Akkermans, Flickr

„Системата не е достатъчно ефективна, за да обработва всички искания за убежище, които постъпват към нея“, казва Миряна Миленковски от ВКБООН. От ООН разкритикуваха процедурата по предоставяне на убежище като „опасна“. Очаква се в следващите месеци законът за убежищата в Сърбия да бъде променен от парламента.

Междувременно, всеки делничен ден, пет души са избирани да напуснат Сърбия и да влязат в Унгария – и в ЕС – законно. Но това може да бъде нож с две остриета.

„В Унгария семейство ми е в затворен по 24 часа в денонощието лагер. Когато някой реши да отиде до банята, с него са четирима полицаи“, казва Вееса. „Те не са свободни, както ние тук“.

Факирзада казва, че много страни могат да научат много от Сърбия. „В Афганистан никой не се интересува от другия. В Турция нямаше училища. В България спахме в горите. Но в Сърбия хората се подкрепят взаимно. Те подкрепят и мен и семейството. Никога няма да забравя това“.

И все пак, ако и когато семейството му получи възможност да се придвижи по-близо до Германия, те ще го направят.

Сърбия, 2015 година. Jeroen Akkermans, Flickr

Оставете коментар