В категории:България / Пазар на труда

FactCheck: Има ли реално безработица в България?

Според премиера Бойко Борисов, у нас не работят само онези, които не искат да работят, а страната ни е дестинация на инвестиции. Дали обаче тези твърдения отговарят на истината?

По време на откриване на нов завод в Пазарджик премиерът Бойко Борисов обясни, че в България “безработица реално няма, безработица има за тези, които не искат да работят”. От думите му се разбира, че проблемът на пазара на труда е недостига на кадри, особено висококвалифицирани, но не става ясно защо тогава бизнесът настоява за „внос“ на общи работници, предимно в туристическия бранш.

Ключовата дума в основното изказване на Борисов е “реално”. Тук премиерът очевидно препраща към една по-висша реалност, недоловима за статистиците. Така публиката бива подканена да разчете официалните данни за безработицата като привидност, зад която се крие реалността на мързела на част от населението. По същия начин по време на кампанията си, но от опозиционна гледна точка, Доналд Тръмп говореше за “реалната безработица”, която е много по-висока от официалната: “Не вярвайте на тези измамни числа… Числото е вероятно 28, 29, достига 35. В действителност, напоследък чух 42 процента”.

Реалността не е това, което е?

Данните на Евростат за юни, 2017 г. показват, че безработицата в България е 5.9%, което е под средноевропейското ниво от 7.7%. Средното ниво се вдига от страните от юга, на които световната икономическа криза се отрази най-тежко. Държавите с най-висока безработица са Гърция (21.7%), Испания (17.1%), Италия (11.1%) и Кипър (10.8%).

Данни на Евростат

Интересното е, че именно това са едни от най-предпочитаните дестинации на българската емиграция в Европа. В тях работят между 330 и 560 хиляди българи, никой не може да каже колко точно. Защо тези хора работят в страни с толкова висока безработица, а не идват в България, където няма безработица? Една от причините за това е, че заетостта у нас не гарантира, че не няма да живееш в бедност. Докато работодателските организации агресивно лобират за премахване на минималната заплата, минималните осигурителни прагове и добавките за стаж, 11.6% от работещите българи получават заплащане под официалната линия на бедността. Ако ти се налага да избираш между статут на работещ беден или безработен беден, това е предпоставка за достигане на състояние, което управляващите припознават като нежелание за работа.

Дали обаче хората в графата безработни са онези, които не искат да работят, за които говори Бойко Борисов? Не, защото статистиката отчита като безработни само лицата, които активно търсят работа и са готови да подпишат трудов договор веднага. Така че тук Тръмп се доближава повече до реалността от Борисов, защото безработните наистина са само 20% от всички незаети  (15-64 г., данни за ЕС, 2015). Този индикатор дава информация за само един от петима незаети в ЕС и за 13.5% от незаетите в България.

Може би мързеливите са останалите 86% от незаетите, които са в трудоспособна възраст, но не са активни на пазара труда и поради тази причина се отчитат като “неактивни” от статистиката? Ако погледнем в дълбочина, ще видим, че голяма част от тези хора са извън пазара на труда поради фактори, които не могат да се обяснят с техния предполагаем мързел.

Искам да работя, но нямам желание?

В тази категорията „неактивни“ в България попадат 1.422 милиона души на възраст 15-64 години по данни на НСИ за първото тримесечие на 2017 г. От тях 225 хиляди декларират, че желаят да работят, но не търсят работа. Сред тях най-голяма е групата на обезкуражените, т.е. хора, които са загубили вяра, че ще се реализират на пазара на труда и очевидно не са повлияни от периодичните премиерски декларации, че има изобилие от работа за всички. Защо има толкова много обезкуражени?

В България, в зависимост от натрупания трудов стаж, безработните получават обезщетения между 4 и 12 месеца и след като този период изтече много от тях напускат Бюрата по труда и губят надежда, че ще си намерят работа, макар че не са загубили желанието си да се трудят. Продължителната безработица, т.е. такава над 1 година, която засяга повече от половината безработни у нас, също е фактор за обезкуражаване. Ако тя не отчае някого, това ще направят нищожните обезщетения за безработица (0,1% от БВП при средно 1.4 за ЕС, 2015 г.) в комбинация с неефективните програми за заетост – фактът, че по-малко от половината от търсещите работа използват услугите на Агенцията по заетостта е показателен.

Заради кумулативното въздействие на тези фактори България е страната в ЕС с най-висок дял на обезкуражени като част от всички неактивни лица (данни на Евростат, 2015). Те са 11.9%, а само Италия се доближава до нас с 11.5% при средно ниво за ЕС от 3.5%. В Чехия – страната с най-ниска безработица, обезкуражени на практика няма (около 6 хил. души, 0.3% от неактивните). Това обаче се постига чрез целенасочени политики спрямо тези хора, а не през премиерски обяснения, че не си намират работа, поради нежелание, нито с министерски съвети към тях да “спрат да циклят”.

Неактивни лица, нежелаещи да работят?

След като разбрахме, че нито безработните, нито обезкуражените са мързеливи, това вече опровергава тезата на Бойко Борисов, че безработица реално няма, а само хора, които не искат да работят. В България има стотици хиляди души, които искат да работят, но на пазара на труда не се предлагат достатъчно позиции за тях.

Все пак нека се вгледаме по-внимателно и в хората, които наистина декларират, че не желаят да работят и сякаш отговарят на критериите на премиера Борисов. Те са внушителните 1.2 милиона души на възраст 15-64 г. за първото тримесечие на 2017 г. Може би те са мързеливците, за които премиерът намеква?

От тях 453 хиляди не желаят да работят, защото посещават учебно заведение или курсове за квалификация. Би било странно, ако смятаме учениците, студентите и другите обучаващи се за мързеливи, само понеже не искат да работят, докато учат, и в същото време да твърдим, че ни трябва висококвалифицирана работна ръка.

Други 200 хиляди не желаят да работят, защото са в недобро здравословно състояние или имат някаква форма на инвалидност. Това едва ли е особена изненада в страна, в която здравеопазването работи добре само онези, които могат да доплащат от джоба си, а изискванията за безопасността на работното място се смятат за досадна административна тежест, задушаваща бизнеса.

Още 200 хиляди души под 65 години не желаят да работят, защото са в напреднала възраст. Те са 14% от всички неактивни, докато в ЕС делът им е средно само 3%. Защо българите се чувстват по-възрастни от европейците не може да се каже категорично, но това със сигурност отново е свързано със здравната грижа, която получават, и условията, при които работят.

Най-накрая идва и групата на хората, които не работят поради “лични, семейни причини”. Тя наброява 286 хил. души, като само 61 хил. от тях са мъже. Тук попадат хора, които заявяват, че не искат да работят, защото се грижат за деца или за възрастни или болни роднини. Делът на тези хора у нас е малко по-нисък от средноевропейския, но лесно може да се намали още като се подобрят и направят по-достъпни публичните услуги, осигуряващи грижа за деца и възрастни.

От всичко казано досега, можем да заключим, че в България не просто има безработица, а данните за нея разкриват само малка част от неизползвания потенциал на работната сила в България. Статистиката за страната ни пък едва докосва работещите, които са недостатъчно заети и искат да се трудят повече, тъй като огромната част от непълната заетост остава в сивия сектор. Официално у нас има само 27.3 хил. души на непълен работен ден, които работят средно по 19.8 часа седмично, но биха желали часовете им да се увеличат до 39.7. Разликата между желанието за работа и принудителното ограничение на работното време от 19.9 часа е третата най-голяма в ЕС.

Добрият износ, добрите инвестиции

Редом с обявяването на мнимия край на безработицата, Бойко Борисов направи и други изказвания по време на откриването на въпросния завод, които си струва да се проверят. Той нарече България “дестинация за инвестиции”. В действителност, преките чуждестранни инвестиции се сринаха след 2009 г. до малко над 1 млрд. евро, а през последните 2 години започна нов спад. Правителството може да се похвали с инвестициите, колкото и с летните дъждове – има ги, но са недостатъчни, не може да се разчита на тях и актуалните танци за привличане на инвеститори имат съмнителна ефективност.

Към странните твърдения на премиера трябва да добавим и още едно, направено в духа на меркантилизма от 16-ти век: “Хубавото на тези заводи е, че всичко се изнася. Това може само да радва една страна.” В действителност, фактът, че всичко се изнася от даден завод показва само, че на вътрешния пазар няма потребление за продуктите му. България е страната в ЕС с най-ниско потребление, задушавано от данъчната система, която таксува еднакво бедни и богати и разчита приоритетно на приходи от косвени данъци.

Принтиране

Ивайло Атанасов
Завършва математическа гимназия в гр. Кюстендил и следва философия в СУ. Изследователските му интереси са насочени към класическия либерализъм и политическа икономия, френски и немски материализъм, теория и историята на науката и др. Работи върху дисертация, изследваща представите за произхода на властта на английските философи от зората на капитализма. Публикува политически анализи в периодичния печат. През учебната 2015/16 година преподава Философски цикъл в професионална гимназия в Разград. Междувременно става ултрамаратонец и през 2016 г. печели Обиколката на Витоша.

Оставете коментар