В категории:Общество

Общата собственост – път към социална трансформация

Няма връщане назад, няма утеха в старите догми. Но съживяването на общата собственост е един от възможните начини за социална трансформация, пише Джордж Монбио в „Гардиън“.

George Monbiot, The Guardian

В един глас, гравитиращите около властта хора възхваляват капитализма като динамичната и трансформираща сила – вечен източник на промяна и иновации. След това, същият хор ни убеждава, че благодарение на капитализма е настъпил краят на историята – вечна епоха на мир и стабилност. Никой от тях не забелязва явното противоречие, нито прави опит да предложи решение. Затварят си очите и за много други противоречия.

Обещаха ни неограничен растеж на ограничена планета. Казаха ни, че една изключително неравна система ще премахне всички различия. Че социалният мир ще бъде донесен от система, базирана на съревнование и завист. Че силата на парите ще укрепи демокрацията. Противоречията са смазващо очевидни, а системата разчита на някаква магия.

Всичко, което се опита – не проработи. Затова и няма „нормално“ към което да се завърнем. Кейнсианските мерки, обещани от Джеръми Корбин и Бърни Сандърс – в свят на ръба на екологична катастрофа и масово закриване на работни места – са също толкова неуместни, колкото и неолибералните политики, предизвикали финансовата криза.

Панкай Мишра обяснява в книгата си „Епохата на гнева“, че настоящите кризи са ново проявление на един разрушителен феномен, който разяжда обществото от над 200 години. Излъсканите истории на Европа и Северна Америка обаче хвърлят покривалото на забравата върху множеството убийства, кръвопролития, граждански войни, колониализъм, расизъм и геноцид, които съвсем до скоро са били част от обичайната имперска политика.

Днес и останалият свят е изправен пред същите разрушителни сили, тъй като индустриалният капитализъм се глобализира. Той разрушава старите форми на власт, като същевременно обещава универсална свобода, автономия и просперитет. Тези обещания обаче се сблъскват с огромните неравенства във властта, статута и собствеността на отделните индивиди в обществото. Резултатът е глобалното разпространение на унижението, отчаянието и завистта. Огорчението, гневът и себеотвращението тласна недоволните в най-различни посоки, спомагайки за появата на ИДИЛ, възраждането на хиндуисткия национализъм и триумфът на ужасяващата демагогия в САЩ, Великобритания, Франция, Унгария и Полша.

Как реагираме на тези кризи?

Реймънд Уилямс казва, че „за да си наистина радикален, трябва да направиш надеждата възможна, а не отчаянието сигурно“. Знам, че досега съм убеждавал доста в реалността на отчаянието. Този път обаче реших да направя нещо друго. Да насоча поглед към алтернативните подходи и към политиката, икономиката и социалните промени. Няма връщане назад, няма утеха в старите догми. Трябва да преосмислим света още от самото му начало.

Има много места, откъдето мога да започна, но ще започна с очевидното – нито пазарът, нито държавата могат да отговорят на нашите нужди. И двете носят отговорност за отчуждението, гневът и неравенството, които в крайна сметка родиха екстремизма. Един елемент обаче подозрително липсва и от двете идеологии. Нещо, което не е нито пазарно, нито държавно – обществените блага.

Общите блага са всички онези материални и нематериални активи, върху които дадена група от хора споделя равни права. Обществени блага могат да са земята, водата, минералите, знанията, научните изследвания и софтуерът. Но в момента повечето от тези активи са заградени – завзети или от държавните, или от частните интереси и третирани като всяка друга форма на капитал. А чрез това ние сме лишени от общото ни богатство.

Някои общи блага все още съществуват. Такива са общинските гори в Непал и Румъния, омарите във водите на Мейн, пасищата в Източна Африка и Швейцария, интернет, Уикипедия, Линукс, публикациите на Обществената библиотека на науките, времевата банка в Хелзинки. Но това са изключения от общото правило на частните и ексклузивни права.

В книгата си „Земя“ общественият организатор Мартин Адамс ни приканва да видим земята като нещо, което някога е принадлежало едновременно на всички и на никого. Но земята в крайна сметка се е оказала придобита от малцинство, което е изключило останалите хора и ги е лишило от нещо, което е било и тяхно. Адамс предлага тези, които използват земята изключително за себе си, да плащат компенсация за това, че са ограничили правата на другите от общността.

Това би могло частично да замени някои данъци, да предотврати натрупването на земя и да понижи нейната цена. Приходите от тази компенсация могат да помогнат за финансирането на безусловен базов доход. В крайна сметка бихме могли да преминем към система, в която земята е собственост на местната общност и е отдадена под наем на онези, които я използват.

Подобен принцип може да се приложи и за енергията. Правото да се произвежда въглероден диоксид чрез изгаряне на изкопаеми горива може да бъде продадено на търг (като по-малък обем ще бъде на разположение всяка година). Постъпленията могат да финансират обществени услуги и преход към чиста енергия. Тези, които искат да произвеждат енергия от вятъра или слънчевата светлина, трябва да плащат такса обществен принос. Или генераторите могат да бъдат собственост на самите общности – вече има много такива примери в Шотландия.

Вместо корпорациите да се възползват от интелектуалната собственост, за да създадат изкуствен недостиг на знания или да генерират приходи от личните ви данни (като Google и Facebook), бихме могли да преминем към „социална икономика на знанието“. Дори в момента  тази идея се насърчава от правителството на Еквадор . Дял от печалбите би могъл (с помощта на блокчейн технологията, стояща в основата на цифровата валута Bitcoin) да бъде обменен, за да изградят онлайн платформи, предоставящи свободно съдържание.

Възстановяването на общите, споделени блага има голям потенциал не само да премахне неравенството, но и да промени обществото. Както посочва писателят Давид Болие, общите блага не са просто ресурс (земя, дървета или софтуер), но също така и общност, защитаваща и развиваща тези блага. Членовете на тези общности създават много по-дълбоки връзки помежду си и със своите блага, спрямо тези, които изграждаме ние като пасивни консуматори.

Управлението на общите блага ще доведе до развитието на нови правила, ценности и традиции. Това би ни направило много по-активни и загрижени. Това ще промени и правителствата, които вече ще са загрижени за интересите на общностите, а не на корпорациите. С други думи, съживяването на общностите може да действа като противотежест на атомизирането и отчуждението, което е една от основните причини за днешните ни беди.

Естествено, това не е пълният отговор. Надявам се всеки да потърси възможни решения, да сподели своите виждания и предложения, за да можем да създадем нова политическа, икономическа и социална теория, която е съчетана с изискванията на 21-ви век. Реализирането ѝ е трудност, върху която ни предстои да работим. Но първо трябва да решим какво искаме, а след това как да го получим.

Принтиране

Оставете коментар