Власт в името на капитала

Комисията „Кисинджър“ от 1984 г. показва, че интервенциите на САЩ получават подкрепа и от демократи, и от републиканци. Можем да сме сигурни, че дълго след като Кисинджър няма да бъде сред живите, САЩ ще продължават да водят своите войни, бранейки своите икономически интереси чрез оръжие.

Кисинджър през 2016-та година в компания на Колин Пауъл, канадския премиер Джъстин Трюдо и държавният секретар по онова време Джон Кери. Снимка: Wikimedia Commons

Belén Fernández, Jacobin 

Близо две десетилетия преди Джордж У. Буш да назначи Хенри Кисинджър за шеф на комисията за 9/11 – пост, от който Кисинджър подава оставка заради конфликта на интереси – бившият държавен секретар председателства друга група, която разследва важни въпроси по националната сигурност на САЩ – Двупартийната Комисия за Централна Америка.

Тази комисия е сформирана през 1983 г. от Рейгън и се състои от 12 члена, които са видни представители на правителството, бизнеса, латиноамериканските и религиозни общности. Съставът е разделен по равно между демократи и републиканци.

Основната задача на Комисията е да проучи новата ситуация в „задния двор на Америка“ – войната на десните режими и паравоенни части срещу левите движения и правителства в Централна Америка.

Кисинджър е избран за председател, поради неговия голям опит във външната политика, а основната му цел е да създаде консенсус между републиканци и демократи относно политиката, която САЩ трябва да води в Централна Америка. Какви са изводите на Кисинджър може да се предположи от негови предишни действия, при които „видният“ дипломат не е пропускал възможността да застава зад каузите на различни диктатори и хунти.

Така например той подкрепя режима на военната хунта в Аржентина, когато тя провежда своята печално известна „Мръсна война“ срещу левичарски движения, марксисти, перонисти, синдикалисти и обикновени студенти.

В тази война, водена между 74-та и 83-та година загиват между 8 000 и 30 000 души, мнозина са измъчвани, а други – безследно изчезнали. Методите на хунтата са отработени във военните академии на САЩ, самият термин „Мръсна война“ е наложен от медиите на САЩ, а Кисинджър лично съветва режима кога и как е най-добре да води своите действия. „Правителството на Аржентина свърши чудесна работа в борбата си срещу терористите”, заявява Кисинджър през 1978 г. по повод на масовите убийства и мъчения в южноамериканската страна.

Съединените щати се отнасят с големи симпатии към вашите действия и подкрепят това, което се опитвате да постигнете тук”, казва Кисинджър на Пиночет. Последният превръща Чили в тестова площадка на неолибералните икономически политики, наложени с цената на масови убийства и мъчения. Може ли да предизвика изненада фактът, че Пиночет не е плащал данъци към държавата, която е управлявал и е укривал своето финансово положение, притежавайки различни банкови сметки под фалшиви имена.

Докладът на комисията, която Кисинджър ръководи, е готов в началото на 1984 г. и в немалкия му обем от над 100 страници могат да се прочетат високопарни фрази свързани с „моралното задължение на САЩ да помага на Централна Америка в трудностите“.

Комисията признава, че колониализма, експлоатацията, ограниченията на елементарни свободи, голямото социално неравенство са част от нещата, които усилват подкрепата към левите движения.

Според Кисинджър обаче истинският проблем е друг – геополитическите амбиции на Куба и СССР. Така в истинска опасност за САЩ се превръщат не причинителите на мизерията и неправдата, ширеща се в Централна Америка, а левите движения, които се борят срещу нея.

„Агресивни външни сили навлизат в нашето полукълбо“, „Екзистенциална заплаха за САЩ“, „Кризата е на прага ни“, „Куба и СССР инвестират много, за да се утвърдят“. Няма значение, че нито Куба, нито Съветския съюз са минирали пристанища в Никарагуа – нещо, което САЩ направиха през 1983 година след революцията на сандинистите. Или че Куба вече не просто се намира в това полукълбо, но и в Латинска Америка. Както и да е – най-вероятно руснаците са я поставили там.

А за да се справи с тази „екзистенциална заплаха“, САЩ залага на диктаторските режими в Централна и Южна Америка. В случай, че удобните „кучи синове“ бъдат свалени започва прикрита или явна щатска агресия срещу новите правителства – такава е не само ситуацията с Куба от 1961 г.

Тези факти обаче не намират място в доклада на Кисинджър, който всячески се стреми да докаже, че „екзистенциалната заплаха за САЩ“ е реална, а „червената опасност чука на вратата“ – при подобна ситуация Америка няма да се меси в делата на други държави, а ще „защитава националната си сигурност“.

На страница 25-а в доклада авторите отбелязват, че „В първите години, голямото усилие на Куба да изнася революция в Централна Америка се показа в Гватемала. Там Кастро подкрепи въоръжени въстания, започнали през 1960-та“.  Само че този бунт избухна шест години след един друг ключов момент, споменат четири страници по-рано в доклада: „В Гватемала, след като САЩ спомогнаха за свалянето на Арбенс през 1954, политиката в Гватемала стана по-насилствена и поляризирана в сравнение с другите държави“.

Авторите се въздържат от предположението, че може би инспирираният от САЩ преврат е в основата на тази дестабилизация, като вместо това вината е прехвърлена изцяло на Куба. Така малката островна държава се оказва отговорна за двете десетилетия на държавен терор и геноцид, извършван от новия про-американски режим в Гватемала.

При подобни обстоятелства, специалният подход на Кисинджър към историята се оказва полезен. „За Кисинджър миналото не е нищо повече от серия безсмислени сенки“, твърди историкът Грег Грандин в книгата си „Сянката на Кисинджър“ (Kissinger’s Shadow). Ако миналото няма смисъл, тогава няма смисъл да се търси и причинно-следственна връзка между първоначалната намеса на САЩ, създаването на кризисна обстановка и последвалото вторично и по-дълбоко намесване.

Хората от Централна Америка са крайно застрашени и спешно се нуждаят от нашата помощ„, твърди алтруистично Кисинджър, след което сам разкрива, че „от всички частни инвестиции на САЩ в развиващия се свят, 62 процента са в Латинска Америка и Карибите„.

Докладът признава и за скандалните машинации на „Юнайтед Фрут“ (която по-късно се преименува на Chiquita). Всъщност тази американска „бананова корпорация“ е един от основните спонсори на преврата в Гватемала от 1954 г. Комисията обаче твърди, че „независимо от грешките в миналото, частните инвестиции на САЩ в региона играят важна и конструктивна роля“. По този начин експлоатацията се превръща в благотворителност, а Кисинджър и неговите колеги от МВФ препоръчват увеличаване на приватизацията, за „създаването на благоприятен инвестиционен климат“.

По какъв начин да бъде създаден подобен „инвестиционен рай“? Чрез оръжия, разбира се.

Кисинджър препоръчва военна помощ и намеса. В един от по-конкретните случаи той смята, че военната помощ за правителството на Салвадор трябва да се увеличи незабавно, без значение, че по-рано той сам признава, че същото това правителство „подпомага и подстрекава насилието срещу собствения си народ“.

Из страниците на доклада дори се признава, че крайно десните режими всъщност водят война срещу демокрацията, а насилствените им действия не са насочени единствено срещу левите движения. Фактите обаче нямат особено значение, когато са заровени в множество спекулации и извъртания, оправдаващи и дори призоваващи за още повече военна помощ на същите тези крайно десни режими. „Ситуацията със сигурността трябва да се подобри значително, ако искаме реформите да са ефективни“, разсъждава Кисинджър,  защитавайки помощта за авторитарните режими в Централна Америка.

По този начин самите сили, които се борят против диктатурата, се превръщат в заплаха за демокрацията. Нещо повече – силите, които всъщност се борят срещу демокрацията, ще получават пари и оръжие, за да я защитават. Явно логиката има още по-малко значение за Кисинджър, отколкото има историята. „Идеята на Комисията, че предоставянето на помощ на режима на Салвадор ще допринесе за демократичните реформи, явно не взима под внимание факта, че режимът определено не се интересува от живота на хората и сам се е докарал до своето положение“, пише Артър Шлезингер през 1984 г. Във в. „Ню Йорк Таймс“.

Всъщност Комисията от 1984 представлява един микрокосмос на американския естаблишмънт, който също отхвърля ролята на икономическото неравенство и експлоатация на труд. Нещо повече, налаганата от САЩ икономическа доктрина обрича на бедност голяма част от световното население, но за определени хора на върха на политическата пирамида този факт е без значение.

В интерес на истината, докладът препоръча военната помощ за Ел Салвадор да се определя от усилията на режима да управлява смъртоносните си отряди. Това заключение обаче не е прието единодушно. В заключителния раздел „Бележки от отделните комисари“ Кисинджър и двама колеги заявяват, че „въпреки своите възгледи нито Конгресът, нито Изпълнителната власт трябва да тълкуват събитията по начин, който може да доведе до комунистическа победа в Ел Салвадор„.

Докладът на комисията обаче не ограничава изводите си до Салвадор. Кисинджър препоръчва увеличаване на военната помощ за Хондурас – стартов пункт за финансираните от САЩ „контри“ на сандинистите в Никарагуа. „Режимът в  Гватемала също заслужава помощ при подходящи условия“, разсъждава видният дипломат. Естествено подобни „условия“ са намерени, Гватемала получава военни помощи, а терорът продължава. Насилието там е изключително насочено срещу наследниците на маите. Те съставят около 50 процента от населението на Гватемала, но на практика нямат земя заради въведени расистки закони. След края на продължилия 36 години граждански конфликт равносметката е около 200 000 убити, над 80% от които маи.

В крайна сметка усилията на САЩ да „реформират“ Централна Америка, водят до продължил десетилетия икономически и социален хаос, граждански войни и смъртта на стотици хиляди.

Успехът на американската политика в Салвадор – предотвратяването на партизанска победа – коства 40 000 политически убийства“, пише в. „Atlantic“ през 1998 г.

Феновете на „Кисинджър“ могат да открият почерка му из целия доклад, като той най-ясно си личи в следната препоръка: „Триумфът на враждебните на нас сили в нашето полукълбо може да бъде изтълкувано като знак на слабост от Съветския съюз“. Именно това е дипломатическият стил на Кисинджър. Неговият подход към външната политика вижда войната като необходимост, поддържаща жива американската сила.

Водещата роля на Кисинджър в редица наказателни военни и икономически операции го превръщат в чест обект на критика, но „личните му заслуги“ не бива да отклоняват вниманието ни от по-голямата картина, свързана с грозното лице на политическия и икономически естаблишмънт, подкрепящ изводите и предложенията на Кисинджър.

Във встъпителното писмо до президента Рейгън, което предхожда констатациите на комисията, Кисинджър подчертава, че „12-ти члена но комисията са от двете партии и имат доста различни възгледи, но в крайна сметка, неочаквано за всички, те са стигнали до консенсус“.

Всъщност докладът наистина отразява няколко съществени различия,  едно от които е недоумението колко точно САЩ трябва да се безпокоят за дейността на салвадорските наказателни отряди и ескадрони на смъртта.

Докато Кисинджър и компанията може би са изразили изненада в тази хармония между републиканци и демократи, няма нищо шокиращо в техния общ ангажимент да направят планетата по-безопасна за капитала.

В своя нестихващ стремеж да показват сила, САЩ продължават да се намесват в Централна Америка, макар и по малко по-безкръвен начин. В най-близкото минало, под диктовката на Хилари Клинтън бе извършен държавен преврат в Хондурас през 2009 г. През 2010 г. WikiLeak разпространи 251 287 секретни документа, разкриващи ролята на САЩ в преврата, който води след себе си цензура и скок в убийствата.

Със сигурност може да се каже, че дълго след като Кисинджър няма да бъде сред живите, САЩ ще продължават да водят своите войни, в желанието си чрез оръжие да предпазят своите икономически интереси. В края на краищата, миналото е и настояще.

Оставете коментар