В категории:Анализи / Свят

Макрон 2017 = Льо Пен 2022

Съпротивата срещу Льо Пен в никакъв случай не трябва да се изчерпва с гласуване срещу нея на балотажа

Матю Бонзом, Jacobin magazine

Вторият тур на президентските избори във Франция ще е състезание между бившия банкер и финансов министър Емануел Макрон и неофашистката Марин льо Пен. В тази ситуация в каква посока трябва да гледа френската левица?

Президентският вот, както и парламентарните избори, които ще го последват, се развива на фона на дълбока криза на политическото представителство. Това, в съчетание с финансовия упадък и нарастващото насилие, превръщат Европейския съюз в нещо, което Статис Кувелакис и други определят като „най-слабото звено” на глобалния капитализъм. Макар тези многобройни кризи съвсем да не са нови, те водят до важни нови развития, които трябва да бъдат анализирани, преди да се очертаят възможните стъпки за по-силна политическа левица.

Триумфът на „екстремния център”

Коалицията между левоцентристки и десноцентристки политици, родила т.нар. „екстремен център”, управлява Европа от доста време. Вече е трудно да се управляват и ЕС, и отделните държави без подобен съюз. Сам по себе си терминът „център” подсказва за умереност, която напълно липсва в съвременната политика. За разлика от това „екстремният център” извиква асоциации с „безалтернативните” неолиберални политики, които вредят на света от десетилетия.

В тази светлина победата на Еманюел Макрон в първия (а вероятно и втория) тур на изборите не е толкова изненадваща. Бившият банкер Макрон е допринесъл за някои от най-лошите неолиберални реформи през последните пет години. След като Франсоа Оланд реши да не се кандидатира за втори мандат, а по-малко екстремният центрист Беноа Амон спечели първичните избори на Социалистическата партия благодарение на нарастващите антиправителствени настроения, Макрон се превърна в единственият жизнеспособен кандидат на екстремния център.

Това, което прави успехът на Макрон интересен, е фактът, че той бе част от най-непопулярното правителство в историята на Петата република. Неговата платформа силно наподобява президентството на Оланд. Макар в един момент сривът в одобрението на Оланд да изглеждаше като гаранция за победа на десния кандидат Франсоа Фийон в тези т.нар. избори на промяната, в крайна сметка вероятно президент ще се окаже Макрон.

Разбира се, повечето френски граждани, включително тези, които са гласували за него, не смятат, че той ще революционализира политиката на страната. Дори в тези насочени срещу статуквото избори, Социалистическата партия щеше да се представи доста по-добре, ако министър-председателят на Оланд Манюел Валс бе спечелил кандидатурата. Това обяснява защо толкова много представители на правителството подкрепиха Макрон, който може да разчита и на гласовете на оставащите поддръжници на Оланд. Екстремният центрист успя да отнеме и няколко процента от вота за Фийон, чиято кампания бе опетнена от корупционни скандали.

На фона на оправданите страхове от доброто представяне на крайната десница медиите убедиха значителен брой по принцип леви избиратели да подкрепят Макрон на първия тур, като го представяха за най-добрия – и дори единствен – шанс за елиминиране на Марин льо Пен. Макрон си помогна в това отношение като намекваше за своята (реално почти несъществуваща) подкрепа за по-мултикултурна Франция.

Макар победата на Макрон да се дължи и на тези фактори, тя също така потвърждава, че в контекста на икономическата и социалната криза, френското общество е разделено между тези, които искат да отхвърлят Европейския съюз, и тези, които все още се надяват на технократско спасение.

Поради всички тези причини политическите представители на неолибералния капитализъм скъсаха с де факто двупартийната система и заеха поза на борци срещу статуквото. Така спасиха екстремния център – поне засега.

Този произход на кандидатурата на Макрон обаче сочи и към някои от вероятните слабости на следващата президентска администрация. Формациите, които досега представляваха лявото (Социалистическата партия) и дясното (наскоро преименуваната Републиканска партия) успяха да съберат около 26% от вота. Ако считаме Макрон за част от същия раздел на политическия спектър – който в миналото съставяше целия или почти целия спектър – то тогава центърът събира общо около 50% от гласовете.

Освен това вътрешните противоречия на екстремния център ще се завърнат при парламентарните избори през юни. Център-дясното ще се опита да вземе реванш след управлението на център-лявото, но Макрон ще трябва да разчита на досегашните управляващи, за да формира коалиция. Статусът на политически аутсайдер на Макрон скоро ще изчезне.

Същевременно структурните, икономически и социални фактори, които вкараха повечето европейски държави в подобни политически кризи, ще продължават да дискредитират неолибералния център. Макрон изглежда в най-добрия случай като временно решение за капитализма и неговите политически представители. Просто друг начин да се печели време, което изглежда вече е единственото, което капиталистите могат да правят.

Удържимият възход на фашистката опозиция

Изборите белязаха и второто достигане на балотаж на крайнодесния Национален фронт, като Марин льо Пен следва стъпките на баща си, който постигна същото през 2002 г. За разлика от тогава обаче успехът на неофашистите не идва като изненада, което допълнително подчертава опасностите, произтичащи от развиващата се политическа криза.

Второто място на Льо Пен на първия тур потвърждава, че нейната „стратегия за нормализиране” е проработила – както като начин да избегне отхвърлянето ѝ като фашистка заплаха, така и като начин да принуди останалата част от политическия спектър да играе на неин терен.

По време на цялата изборна кампания другите мейнстрийм кандидати се опитваха да привлекат гласоподавателите на Националния фронт, като имитираха Льо Пен – „имиграцията е проблем”, „патриотизмът е решение”, „Франция за френския народ”. В резултат на това сега крайната десница печели водачество в опозицията срещу основните представители на капитала – зашеметения екстремен център.

За левицата това изглежда като най-належащият проблем. Трудността идва не толкова от това Льо Пен и партията ѝ да бъдат идентифицирани като най-опасния враг, колкото от това да се изработи успешен план за побеждаването им. Рискуваме да паднем в капана „всеки, но не и Льо Пен”, което вече се случва с левицата в САЩ. Както и в Съединените щати, антидотът изисква специфичната заплаха от крайната десница да бъде приета сериозно, като негативната кампания (анти-Льо Пен) обаче трябва да бъде комбинирана с позитивен ляв проект, напълно независим от неолибералния център.

Много коментатори вече отбелязаха сходствата между балотажа Макрон-Льо Пен и миналогодишното състезание Клинтън-Тръмп. В известен смисъл обаче би било по-точно да описваме Макрон и Льо Пен като двете лица на Тръмп. Льо Пен няма подкрепата на политическата върхушка и в крайна сметка е презареден фашист – дефиниция, която подхожда само на част от последователите на Тръмп. Макрон от своя страна успя да се представи като външен за политиката и вътрешен за бизнеса и подобно на Тръмп ще използва този неконвенционален образ, за да прокарва същите стари неолиберални политики.

Тази гледна точна кара някои части от лявото да считат, че двамата кандидати представляват двете страни на една и съща монета, поради което смятат, че не трябва да се гласува на втория тур. Това е водещата интерпретация на един лозунг, който се появи след като бяха обявени резултатите: „Макрон 2017 = Льо Пен 2022”.

Този лозунг изразява радикалната опозиция както срещу неолиберализма, така и срещу неофашизма, която обикновено е свързвана с лозунги за улична мобилизация и преки действия. Въпреки това изглежда трудно да се изгради масова лява опозиция, без да се признае непосредствената опасност от широката подкрепа за фашизоидни политици.

Опозицията срещу Льо Пен в никакъв случай не трябва да се ограничава само с гласуване срещу нея на 7 май. Тя трябва да включва и организиране на възможно най-големи демонстрации, които да обединяват традиционните трудови искания с неотложната антифашистка и антирасистка опозиция. Нима левицата може да си позволи да остави антифашисткия вот на други?

Ясно е, че този лозунг щеше да е по-малко популярен, ако победата на Макрон не изглеждаше решен въпрос. Но от това може да се изведе и обратното заключение: почти сигурната победа на Макрон означава, че можем да призоваваме за съпротива срещу Льо Пен както на улиците, така и в урните, без да се въздържаме в отхвърлянето на всичко, зад което застава той.

В крайна сметка лозунгът правилно посочва къде се намира основната вина за успеха на Льо Пен. Нямаше да се окажем в тази бъркотия, ако не бяха десетилетията на неолиберални политики, налагани от редуващите се полюси на двупартийната система, които даваха ясно да се разбере, че „няма алтернатива”. Поради това, изправени пред фалшивия избор между героя на екстремния център и фашисткия претендент, ние трябва да изградим антифашистко движение, което да не се присъединява към все по-дискредитираните представители неолибералното статукво.

Следващите стъпки за левицата

Ако не друго, то „Макрон 2017 = Льо Пен 2022” звучи като тиктакаща бомба със закъснител. Освен, че посочва отговорността на екстремния център за завръщането на фашизма, този лозунг също така подчертава какво трябва да прави левицата: да изгради мощно, обединено движение, независимо от т.нар. ляво управление през последните пет години. Преди всичко, това възраждащо се ляво трябва да откаже да се противопоставя на Льо Пен като имитира нейното „патриотично” говорене или като оставя антирасисткото движение на заден план.

Добрата новина е, че левицата събра почти толкова гласове, колкото и Льо Пен, повечето от които бяха за Жан-Люк Меланшон. Крайнолевите кампании на Натали Арто и Филип Путу бяха полезни като начин да се говори по ключови проблеми и да се атакуват кандидатите на статуквото, но двамата открито признават, че за тях изборите са просто начин да разпространяват идеи. Меланшон настояваше, че евентуална изборна победа или дори само много успешна кампания, биха дали съществен принос към дълбоката трансформация на обществото. Той също така насърчава масовата мобилизация, каквато подобна трансформация би изисквала. Това, че Меланшон зае подобни позиции, като същевременно остана независим от Социалистическата партия и се доближи до отиване на балотаж, трябва да стимулира всички ни.

Кампанията на Меланшон освен това помогна на левицата да постигне известен напредък в стратегическите дебати за Европейския съюз. Той изкара на преден план както „План А” (предоговаряне на основните договори, които превръщат Европейския съюз в неолибералната машина, която е), така и „План Б” (готовност да се напусне ЕС, ако се окаже, че това е единственият начин страната да не се предаде на неолиберализма). Това е дидактичен и обединяващ подход към един критично важен дебат, в който левицата твърде често заема позиция от сорта на „план А или нищо” (дори след като СИРИЗА направи точно това в Гърция и резултатите бяха катастрофални).

Пътят напред за френската левица обаче минава и през искрен разговор за значимите недостатъци в кампанията на Меланшон. Въпреки добрата платформа по въпросите на демокрацията, „Непокорна Франция” не осигурява добър стандарт за вътрешните демократични практики на лявото. Нито пък отправя предизвикателство към най-лошите аспекти от републиканизма на френската левица, особено що се отнася до пренебрегването на борбите за правата на имигрантите и международната солидарност, съпротивата срещу полицейската бруталност и антимюсюлманските „светски“ закони. Въпреки това трябва да почерпим оптимизъм от първия тур на президентските избори и отправната точка, която резултатите дават за идващите борби.

Оставете коментар