В категории:Анализи / Общество

С такива защитници на демокрацията не ѝ трябват врагове

Борбата срещу “хибридната заплаха” и “руската пропаганда” вече придобива форма на откровено доносничество и идеологически лов на вещици – при това добре заплатени

Снимка: http://katv.com

Ти – да, точно ти, читателю, по всяка вероятност си агент на антидемократичната и проруска пропаганда. Такъв си, ако си изразил каквато и да е критичност или съмнение към бюрократите в Брюксел или „олигархичните елити”; ако си един от милионите европейски граждани, които не одобряват политико-корпоративни договори като ТТИП и СЕТА; ако имаш негативно мнение към Бойко Борисов или Росен Плевнениев; ако си присъствал на какъвто и да е протест, който не е организиран от „Протестна мрежа”; ако следиш медии извън една точно определена група; ако имаш различни виждания за външната, вътрешната политика и съдебната реформа от тези, налагани от въпросната група медии и свързаните с тях коментатори, активисти, блогъри, тинк-танкове и неправителствени организации. Изобщо – ако не се приравняваш напълно по една точно определена политическа, идейна и партийна линия, и ако не признаваш правото на едни точно определени хора да са последна инстанция и единствени истински представители на “гражданското общество” и “либералната демокрация”.

Ако си се заблудил, че плурализмът на мненията е основен принцип на демокрацията и не вярваш, че подобни неща те правят агент на антидемократичната пропаганда, можеш да го прочетеш в убедителни статии в каращи на стара слава медии като „Дневник” и „Медиапул”, жълто-кафяви сайтове като „Клуб Z” и генератори на неграмотни партенки като „Терминал 3” – всички самосертифицирали се като говорители на истината. Убедителни, защото се основават на „академично изследване”, финансирано от спонсорите на абсолютната истина Фондация „Америка за България” с нескромната сума от 456 хиляди лева и 60 стотинки.

Изследване, което се явява един вид еманация на смелата борба срещу хибридната пропаганда и заплаха, набираща сила през последните месеци. След нескопосната клеветническа кампания „Медийно око”, проектът за борба с фалшивите новини чрез фалшиви новини „Байрякъ”, легитимирането на анонимно фейсбук „разследване” срещу анонимните фейсбук тролове, и след използването на външни авторитети за партийна предизборна пропаганда, най-после има нещо, което съчетава всички тези елементи в едно. „Научното изследване” консолидира и изяснява опорните точки на борбата срещу „хибридната заплаха”, въвежда терминология за категорична идентификация и разграничаване на истина и пропаганда, правилно и неправилно, приятел и враг. Така очертаните критерии са поставени в контекста на най-модното диалектическото противопоставяне „демокрация – антидемокрация”.

Академичен дух

Проучването е публикувано от „Фондация за хуманитарни и социални   изследвания” – наименование, което ме кара да подозирам, че някъде из интернет се намира генератор на случайни имена на НПО-та за еднократна употреба.  Академичността му се свежда до това, че част от авторите му са преподаватели от философските факултети в СУ и НБУ, има и една филоложка за цвят. Към тях се добавят тартори на ултрадесни тинк-танкове, любимата социоложка на Бойко Борисов и един блогър-активист (този проект вероятно обяснява защо последният от известно време започна да се представя като докторант по социология). Разбира се, за да си в такава компания, трябва да си се отличил с идейна последователност, за което е добре също така да си член на гражданския съвет на „Реформаторския блок”, да си сред основателите на „Да, България”, или поне да си се изявил в правилна светлина по време на „окупацията” на СУ.

Човек би си помислил, че такива хора не биха плюли на професионалния си имидж и не биха изхарчили толкова много пари само за да произведат една скалъпена през пръсти, агресивно антинаучна и смело преминаваща границите на абсурда пропаганда. Изглежда обаче не трябва да се подценява силата на проектното финансиране.

Методологията на изследването е меко казано забележителна. В медийните дописки се заявява, че „проучването обхваща съдържанието на 3080 онлайн медии и блогове за периода 2013-2016 г”. Зачитане на самия доклад обаче изяснява, че използваната при проучването база данни включва 3080 онлайн медии, но самото то се основава само на минимален брой внимателно подбрани източници.

Първоначалната подборка е включвала 20 медии, а именно: „информационните агенции Блиц, ПИК, BGNES и Фокус; списанието A-specto;  сайтовете  Поглед  (инфо),  Епицентър,  Гласове,  Дневник, Медиапул, Русофили, Брадва, Bultimes, News-front и Руски дневник; вестниците Труд, 24 часа, Дума, Русия Днес и Уикенд.”. Този списък сам по себе си е достатъчно опровержение на твърдението на авторите, че е търсен „поглед към различни типове медии, насочени към различни публики”.

Впоследствие списъкът е сведен до едва осем медии, за които е преценено, че най-добре отговарят на нуждите на начинанието „борба с пропагандата” . След пресявката очаквано са отпаднали и двете „правилни” медии, финансирани от същата фондация като доклада, които са включени в първоначалния списък от кумова срама. Въпреки твърдението, че от изследването са изключени сайтове-агрегатори, сред избраните медии фигурират „Поглед” и „Гласове”, които публикуват много малко авторско съдържание. Точно тези два сравнително маргинални сайта, насочени към специфична публика, са в основата на разсъжденията и изводите в доклада, заедно с нишовото списание „А-спекто”.

Обратна дедукция

На основата на тази ограничена и крайно специфична селекция, “изследователите” са достигнали до генералното заключение, че „е на лице системна и целенасочена пропаганда, която възпроизвежда едни и същи клишета и едни и същи пропагандни тези”. Тази пропаганда „най-общо е евроскептична; антиамериканска; антиинституционална, антигражданска, и проруска”. „Тя е доста масова, броят на пропагандните медии расте, но не може да се идентифицира нито една антипропагандна медия” заявява ръководителят на „научния труд” Димитър Вацов, цитиран от „Дневник”. Той явно е доволен, че всички положени усилия на екипа му да не намери „конпрапропагандна медия” са се увенчали с такъв успех.

В публикациите от така подбраните медии са търсени ключови думи, които според преценката на авторите доказват принадлежността на съответния материал към една от следните „основни опорни точки на антидемократичната пропаганда”: „Залезът на Европа”, „Въздигането на Русия”, „Продажните елити на България” и „САЩ/НАТО като глобален хегемон-кукловод”. Например текст в нарочените медии, включващ изрази като „брюкселски бюрократи”, „европейски технократи” и „двойният стандарт на ЕС”, без съмнение бива поставян в графата „пропаганда за залеза на Европа”, а пък съчетанието „Русия + световен играч” разобличава статии, пропагандиращи „Въздигането на Русия”. Наука, та дрънка!

„За целите на изследването се наричат пропаганда посланията, основани на конспиративната логика, че има някакъв злодей-кукловод (САЩ, НАТО, Брюксел, Джордж Сорос, Отворено общество, „Америка за България“), който управлява марионетките (чиновниците в Брюксел, „политиците-послушковци“ като Росен Плевнелиев, гражданските организации и др.) и че гражданите са безсилни срещу случващото се… това са „еднотипни системни твърдения“, най-често с негативни послания, които не са подкрепени от аргументи, и затова са различни от критика”, поясняват също авторите на “труда”.

Добросъвестните изследователи  явно са извадили голям късмет с това, че „либералната демокрация и ценности” които са обект на атака от пропагандата, имат толкова конкретни проявления – а именно „всички български пролиберални и проевропейски граждански движения и протести, всички правозащитни организации (с емблематична мишена-БХК), всички неправителствени организации (ИПИ, ЦЛС и др.), всички медии („Кръгът Капитал“ и др.), всички застъпници за съдебна реформа (ССБ, Христо Иванов, Лозан Панов и др.) и всички политици и партии, които заемат стабилна проевропейска и пронатовска позиция (Росен Плевнелиев, /само понякога/Бойко Борисов, Реформаторски блок, ДСБ, „Да, България“ и др.”. Очевидно „всички” медии, НПО-та и проевропейски политици са само тези, с чиито представители авторите на доклада са пили кафе в заведенията по ул. „Шишман”. Съдбата ще да има пръст в това съвпадение.

Теория на съвпаденията

Едно от най-цитираните разкрития на доклада е това, че тази „интензивна пропаганда е пряко свързана с руския политически календар” – т.е. с външнополитически събития, засягащи по някакъв начин Русия. Защото, както всеки знае, само пропагандните медии отразяват и коментират актуални събития. Веднага след това обаче се казва, че „активна пропаганда” са предизвикали и вътрешнополитически събития „като началото на 43-тото Народно събрание и съставянето на правителство през есента на 2014 г., гей-парадът в София на 27 юни 2015 г., оказалата се невярна новина за отпадане на „турското робство“ от учебните програми през януари 2016 г., оставката на Христо Иванов на 9 декември 2015 г.”. Най-големият пропаганден пик пък бил денят на втория тур на президентските избори през 2016 г. Читателят остава непросветен как тези събития се вписват в руския политически календар.

Предвид наличието на „системна и целенасочена пропаганда” някак си е изненадващо, че не се е намерил кой да финансира с една торба пари някое импровизирано НПО, което да направи също толкова щатен и критичен мониторинг на медии като Капитал, Дневник, Медиапул, Клуб Z, Фактор, Терминал 3, Площад Славейков, Редута, блоговете на Иво Инджев, Асен Генов, разни „комити”, „акули” и прочее професионални граждани, както редовните изяви по национални медии на патологични случаи като Александър Йорданов, Илиян Василев, Евгений Михайлов, Георги Коритаров и т.н.. Нещо ми подсказва, че един подобен преглед също ще покаже „тенденциозност по четирите пропагандни теми за САЩ, Европа, Русия и продажните елити”, „възпроизвеждане на едни и същи клишета и едни и същи пропагандни тези”, максималното опростяване на сложни обществени проблеми… чрез фигурата на конспирацията: злодей-кукловод марионетки–жертва” и други критерии, по които авторите на доклада определят пропагандата. Разликата е, че „максималната симплификация”, използваща „аналогии, а не диференциране”, ще е с обратен знак – „злодеят-кукловод” ще е комисковият злодей от тъмната кремълска кула, който контролира съзнанието на избирателите по цял свят чрез своята армия от интернет ботове. Спокойно можем да предположим, че пиковете и спадовете на тази пропаганда също ще съвпаднат с „политическия календар на Кремъл”.

Тази проблем с основната теза е толкова очевиден, че някъде по средата на доклада е вкарано кратко уточнение, което до голямa степен противоречи на заявленията на авторите, че „не е идентифицирана нито една контра-пропагандна медия” и че е налице само „много слаб „русофобски“ пропаганден тренд”:

“Тук обикновено „Русия“, „Кремъл“, „КГБ“ поемат ролята на „големия злодей“, който мести марионетките си –„рубладжиите“,- които пък причиняват всички беди на „българския народ“ като му отнемат суверенитета. Ако използваме пропагандния език, и ако българската проруска пропаганда бъде наречена „русофилска“, то контра-пропагандата обикновено е „русофобска“, признават авторите на “изследването”.

Симулация на обективност, разбира се, е съпроводена с уточнения, че „контра-пропагандният език в България изглежда изцяло реактивен и доста маргинален”, „обикновено идва като реакция на проруската пропаганда”, „на практика отсъства от вестниците и сайтовете, които имат претенция за сериозност” и „разпространението му е преди всичко през блоговете и сайтове от типа на factor.bg”. Тези твърдения са “доказани” чрез сравнение на броя споменавания на думите „рубладжия” и „соросоид”. Трябва наистина да не си отварял „претендиращите за сериозност” медии, за да не си зебелязал системтичната, едностранчива, истерична и твърде често конспиративна пропаганда, която е основна линия при отразяване на външнополитическите събития. Едно подобно обективно сравнение обаче явно не е било по силите на изследователите, вероятно  предвид ограничения им бюджет.

Който не е с нас е против нас

Пълната хубост на „научния труд” си проличава, когато разгледаш списъка с посочените като пропагандни статии. Сред тях има материали с критики към политико-търговските споразумения ТТПИ и СЕТА, разследвания за износа на българско оръжие към военни зони, коментари на социологически проучвания и актуални събития, интервюта с политици, дипломати, политолози, академици, журналисти, дори и пътеписи, както и обикновени новини, които със сигурност присъстват и в „претендиращите за сериозност” и „непропагандни” медии. Тъй като някои от използваните за упражнението сайтове като „Поглед” съдържат предимно препечатано чуждо съдържание, сред нарочените текстове фигурират такива от най-разнообразни източници. Журналистът Георги Готев от EurActiv например се е оказал в списъка заради няколко текста, в които си позволява да коментира аферата Бокова-Георгиева, развила се около избора на генерален секретар на ООН. „Барикада” също е попаднала в черния списък с поне две статии – този текст за медийното отразяване на войната в Сирия и това интервю с бившия посланик Валентин Радомирски.

В списъка изобилстват статии от западни медии, включително интервюта и текстове на Янис Варуфакис, Оливър Стоун, Ноам Чомски, сред изобличените автори се виждат дори имена като Джефри Сакс и Джордж Фридман – директор на „честното ЦРУ” Стратфор. Авторите на изследването обаче не дават на подобни подробности да хвърлят съмнение върху тезите им и заключават, че препубликуването на западни издания е „основна техника на експлицитно утвърждаване на Русия”. Препубликуването на западни издания в другите медии явно не е служи за експлицитно утвърждаване на каквото и да било.

Разобличителите на пропагандата също така ни обясняват, че отразяването на протестите срещу СЕТА в Европа е един вид злорадство, че „Западът протестира срещу себе си”. Явно академичната дружина има самочувствие да посочва кое е демократично и кое недемократично не само у нас, но и на Запад. Ако подкрепяш или дори само отразяваш някоя страна от течащия по „белия свят” политически и обществен дебат, различна от тази на официалните пресрелийзи от Брюксел и Вашингтон, то ти си част от анти-демократичната и анти-либерална пропаганда. Единствената правилна линия е агресивния конформизъм спрямо бюрократично-корпоративната мрежа, която по случайност е осигурила и финансирането на въпросния доклад.

Всякакви идейни девиации или изява на алтернативно мислене по конкретен или принципен въпрос те поставя под знаменателя на антидемократизма. Авторите на доклада слагат пълно равенство между лявата и дясна критика към политическото и икономическо статукво, но дават само примери от крайно дясното говорене, за да докажат анти-либералния характер на антиконформизма. Така хората, участващи в антивоенни движения или опитващи се да защитят демократичните принципи от попълзновенията на неизбрани чиновници и корпоративни лобисти, се оказват в един кюп заедно с тези, които призовават за разпускане на ЕС, затваряне на границите и дори избиване на мигранти, цигани и евреи.

Оказва се, че при преценката кое е демократично и кое – антидемократично, няма значение контекстът или същината на казаното, често няма значение дори кой го казва. Изобличаването на пропагандата се свежда до опит за делигитимация, маргинализация и дамгосване на всеки изразител на мнение, който не е от „нашите”. По този начин трябва да се утвърди монополът като единствени легитимни говорители на истината и демокрацията на едни конкретни хора и организации, които са част от обслужващия персонал на съвременната номенклатура – вътрешната и най-вече външната.

„Съвременната антидемократична пропаганда не предлага друг, различен от либералния, позитивен образ за живота на „народа“”, твърдят авторите на “научния труд”, поради което макар тя да идвала като реакция на реални проблеми, не можела да бъде приета за социална критика.

Прави сме дори когато грешим

Академиците, строящи зад 105-те страници доклад, са използвали интелектуалния си потенциал за редица подобни каламбури и самоопровергаващи се твърдения, за да се опитат да извъртят това пропагандно упражнение в някаква уж свързана теза. Забележителното е, че при цялото подправяне на доказателствената част, не са успели да формулират кохерентен и последователен разказ. Това си проличава особено в последната част на доклада, където доста страници са посветени на образите на бившия президент Росен Плевнелиев и на новия-стар премиер Бойко Борисов. „Изследователите” със съжаление констатират, че въпреки последователната си пронатовска позиция, Плевнелиев така и не е получил заслуженото място на главен злодей в пропагандните медии, които до края са продължили да го описват като функция на Бойко Борисов. Критиките към последния пък не са отслабвали дори когато той е имал „проруски прояви” и в руските медии са се появявали положителни коментари за него. Така последователната критика към Бойко Борисов се оказва характерна черта на проруската пропаганда дори когато е в противоречие с руската пропаганда.

Вероятно поради това логическо затруднение в увода на този псевдо-научен миш-маш е подхвърлен един своеобразен „дисклеймър”, който изглежда не съвсем на място в цялостния дух на написаното. В него се уточнява, че не трябва да се приравняват руската политика, руската пропаганда и проруската пропаганда, и че “българската проруска пропаганда следва да бъде разграничена от официалната руска пропаганда”. Този момент обикновено е пропускан при медийното представяне на “откритията”, освен това в голямата си част от самия доклад не изглежда последователен в това отношение.

Не че се отличава с последователност в което и да е отношение. Редом с цитатите на Карл Попър и други философи за пропагандата например са вкарани и авторски оценки за това колко е лошо, че през 2012 г. в Русия е приет закон за регистриране на финансирани от чужбина НПО-та като чуждестранни агенти. Нищо не се казва обаче за идентично законодателство, действащо в САЩ от 1938 г. – така че не разбираме това принципен проблем ли е, или просто някой е намерил за добре да го подхвърли в текста.

Разсъжденията, в които достатъчно често е използвана думата „дискурс”, за да звучат респектиращо, в крайна сметка изглеждат логични – но само ако се четат без никаква връзка с нищо друго, включително с останалите абзаци от доклада. Описваните от „изследването” идейни и дори пропагандни тенденции, разбира се, съществуват. Но извеждането им от контекста на цялата медийна среда и политическо говорене, абсолютизирането им като доминиращи на базата на внимателно подбрани примери и използването им, за да бъде лепнат етикет „антидемократична пропаганда” на всяко дисидентско мнение, в крайна сметка превръщат 105-те страници на доклада в 105 страници откровена манипулация. В 105 страници донос, еманация на лицемерието, двойните стандарти и иронично – на антидемократичното мислене и пропагандата.

Пропагандата Ми е по-добра от пропагандата Ти

Да заложиш предварително извода и оценките, а след това да търсиш подходящи примери, за да ги подкрепиш, разбира се се вписва в една отколешна традиция на социологията и статистиката. А именно – традицията за използване на социологията и статистиката за безогледната пропаганда.

Самото съществуване на този щедро финансиран „научен труд”  в крайна сметка опровергава тезата, че не съществува значима пропагандна тенденция с обратен знак. Текстът му е пълен с разсъждения, които спокойно могат да се използват за описание и на самия него (например: „между списъците на протагонисти и антагонисти почти няма съвпадения: пропагандата рисува разцепен свят. Материал, който претендира да е аналитичен, не може да се задоволи с една гледна точка” или пък „разглежданите медии не са насочени към убеждаване на неубедени, а към поддържане на съществуващата аудитория в „нормален” режим – чрез потвърждаване и препотвърждаване на вече изградени идеологически схеми).

Самоназначилите се говорители на демокрацията явно не знаят, че „демокрацията“ не е партия, не е посолство, не е географско понятие, не приятелски или икономически кръг, не е сертификат за качество, издаван от бюрократична институция, и не може дори да бъде автоматично сведена до конкретна съществуваща управленска система. Демокрацията е сбор от процеси и принципи. А поради своето добре заплатено невежество в това отношение, авторите на този доклад са формулирали една откровена атака срещу основни демократични принципи като свободата на словото и плурализма на мненията. Иронично или пък закономерно, “научният труд” маркира пълното завръщане към концепции, които трябваше да сме оставили зад гърба си през 1989 г. – като например идеологическото заклеймяване на всичко извън единствената правилна политическа линия, която е права, дори когато греши. „Полиция на мисълта” и „Министерство на истината” са клишета, които неминуемо изникват в съзнанието при тази гледка.

Парите не миришат

По всяка вероятност няма нужда да се драматизира прекалено около една в крайна сметка доста тривиална ситуация – приятелска групичка университетски преподаватели и препитаващи се от проекти „активисти” са се възползвали от възможността да усвоят едни пари от бюджета за проектиране на „мека сила” на Вашингтон. Донякъде е странно, че срещу толкова щедро финансиране бенефициентите представят нещо толкова зле направено, че в най-добрия случай струва колкото хартията, на която е напечатано. Може би чиновниците в „Америка за България” имат много ниски стандарти или пък е много лесно да бъдат заблудени. Може да не са толкова глупави, но да нямат нищо против да осигуряват прилични доходи на участниците в една мрежа за влияние срещу фиктивни или най-малкото силно надценени услуги. Друг вариант е подобни проекти да се използват за скрито насочване на ресурси към други групи и дейности, за които откритото финансиране би било неподходящо. Разбира се, това би означавало, че радетелите за съдебна реформа участват в не дотам законни дейности, а ние не искаме дори да допуснем подобно нещо.

При все цялата смехотворност на доклада за „Антидемократичната пропаганда в България”, не можем да не се запитаме докъде може да стигне тази деградация, оправдавана с „борбата с хибридната заплаха”. Защото журналистите, участващи в безкритичното разпространение и реклама на подобни „изследвания”, в крайна сметка участват е нещо, което се свежда до клеветническа кампания срещу техни колеги. Някои го правят с убеждение – поради клиентелистката патология, която ги кара да са убедени, че техните лични интереси съвпадат напълно с тези на работодателите им. Тях можем само да поздравим за късмета сърцата им да са на същото място, където са и портфейлите им. В повечето случаи обаче го правят просто в името на едната заплатата, върху която вероятно им се плащат минимални осигуровки. С което все повече губят правото да се чувстват нещо повече от медийните труженици в „бухалките на олигархията” като Телеграф или Пик.

Щом достойнството на професията може да се купи и продаде толкова лесно, то няма какво да се чудим, че всяка година пропадаме в класациите за свобода на словото. Може би обаче трябва да почнем да се чудим за друго – ако съучастничеството в доносничество и клевета се приема толкова радушно, то на коя страна можем да очакваме да застанат тези хора, ако някога се стигне до насилствено налагане на цензура?

 

Филип Буров
Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар