Путин: Първо като фарс…

Консенсусът, който даде възможност за триумфалното издигане на Путин до властта, е консенсусът на всеобщото разочарование.

Снимка: Кремъл CC BY 4.0, Link
Предлагаме текстът на историка Иля Будрайцкис, публикуван по повод годишнината от началото на управлението на Владимир Путин в портала Lefteast, тъй като година по-късно той е все така актуален.

Наскоро настъпи 16-ата годишнина от управлението на Владимир Путин, която традиционно се отбелязва с безкрайни фантазии на тема „Русия след Путин“. Това интелектуално упражнение, което постоянно се възпроизвежда от либералните опозиционни медии, има очевидна терапевтична функция: никой не вярва, че то действително ще свърши и поради това въпросът за края на тази епоха, която започва да изглежда безкрайна, се превръща в предмет на утопии и анти-утопии. По подобен начин по време на депресивната атмосфера на застоя от времето на Брежнев дисидентът Андрей Амалрик пише известния си текст Ще оцелее ли Съветският съюз до 1984? Най-шокиращото в онзи момент не беше съдържанието на брошурата – за по-голямата част от предсказанията на Амалрик бе доказано, че са неправилни, – а самото заглавие. Никой, нито дори и най-радикалните критици на режима, не успяваха лесно да си представят, че съветската действителност може да има крайна точка или ограничен хоризонт, разположен в исторически обозримо време.

Въпреки това тази илюзия за края на историята, за „вечното настояще“, е единственият елемент, който режимът на Путин напълно възприе от Брежнев. Всъщност всичко, свързано с това, изглежда изкуствено, изцедено от цвят, прогнило. Никой от тях не вярва в лозунгите, които те самите прокламират. Една идеология, която, както изглежда, се издига над обществените интереси, губи всякакво съдържание и запазва само външната си форма. Единственото разграничение, което може да се направи, е, че за разлика от брежневизма, който представлява последният етап на идеологическо разпадане на съветския режим, путинизмът представлява фарс от самото си начало.

През 1999 г., когато Владимир Путин бе обявен за наследник на Борис Елцин, от руската постсъветска държавност окончателно изчезнаха всички следи от съдържателен проект с идея за бъдеще, основано на силна вяра в своето място в историята. Консенсусът, който даде възможност за триумфалното издигане на Путин до властта, е консенсусът на всеобщото разочарование. Мнозинството, което беше травмирано от бедност и прекаленото насилие на първоначално натрупване на капитал, се оказа разочаровано и от мечтите за индивидуален успех и себеактуализация на пазара. Интелигенцията, която разчиташе да заеме първо място в новата просветена реалност на либерална демокрация, сега преживяваше дезориентация и социална дисперсия. В същото време наскоро победилият елит се чувстваше неуверен поради липса на сигурност в неговия новопридобит статут и собственост.

Както се е случвало и преди в историята, такова чувство на безсилие, съединено с дезинтеграцията на обществото, създаде пространство за Цезар – една фигура в състояние да „нормализира“ страната само със силата на волята си. Тази ситуация не призоваваше за истински герой, вярващ в своята мисия, а за един актьор, който е в състояние да играе необходимата роля с по-голяма или по-малка степен на талант. В много отношения романът на Александър Проханов Господин Хексоген осигурява точна диагноза за състоянието, в което страната се е намирала преди възкачването на Путин на власт. Новият президент, който се появява само в последните страници на книгата, няма лице.

Водещи горчива война един срещу друг, либерали и патриоти, членове на специалните сили и военните, изглежда почти избутаха върху добре осветената сцена на историята един човек без минало, без идеи, абсолютна tabula rasa, върху която всеки проектира онова, което иска да види.

Многото лица на Путин,

заедно с неговата постоянна смяна на маски, всяка от които би могла да се окаже истинския му образ, придружават цялата история на неговото управление. Един по един, имперският националист, прагматикът, поддръжникът на либералните реформи отгоре-надолу или носталгичният наследник на Андропов са на показ.

Това, което отличава такава хлъзгава идентичност от онази на Цезар е, че тя винаги се издига над политиката, държавния апарат и неофициалните лобистки групи, вечно оставайки чиста проекция на желанията. Това е простата тайна зад мистерията на неизменно високия рейтинг на одобрение на президента: хората не вярват на правителството, полицията, политическите партии или съседите си, но те вярват в Путин – като човек вярва в своя въображаем най-добър приятел.

Фигурата на отсъстващия герой служи като оправдание не само за атомизацията на обществото, но също така и за упадъка на държавата. Определянето на специфичната политическа система на Русия на Путин или като класово-базирана, нео-феодална, или – по още развиващата се известна категория на Макс Вебер – неопатримониална, се явява обща тема във всички политически анализи. Мащабното преразпределение на собственост бе последвано от приватизацията на самата държава. Офиси и ведомства, редом с регионите и градовете, бяха превърнати в колективни феодални владения на частни групи, които използваха позицията си в йерархията на властта, за да изискват рента.

Докато всяко публично разследване на логиката на тази система се оказва шокиращо за просветената публика (най-новият хвърлящ светлина пример са реакциите към филма „Чайка“), тя все пак успешно успява да избегне всяка открита война за преразпределение на властта и собствеността. Не само Путин ѝ услужва с атмосфера на стабилност в ролята си на окончателен арбитър, който е способен да балансира апетитите на различни групи на елита, но и чрез самото си съществуване той напомня на тези групи за тяхното общо по-високо призвание.

Последните коментари на Владимир Якунин, че руската управляваща класа трябва да се превърне в „нова аристокрация“ отразяват

нуждата на елита от общ цялостен мироглед.

Всяко едно действие на държавни служители, работещи в режима на Путин, не е просто мотивирано от цинизъм и користни корпоративни интереси; то също представлява прикритата идея за по-висша справедливост. Портретът на Путин, който виси в офиса на всеки мениджър, постоянно служи за поддържане на илюзията за голям държавен организъм, от който този мениджър представлява естествен компонент, докато през цялото време се мотивира от собствените си страсти и желания. Докато той може да мисли за себе си като за държавник, той едновременно с това унищожава всички останки от рационалност в държавните институции с действията си.

По същество, путинистката стабилност винаги е представлявала безконечна поредица от извънредни състояния: терористични заплахи, специални операции, както и открити и хибридни войни. Тази крайност и постоянна нужда на държавата да „концентрира усилията си“ отдавна са се превърнали в норма, част от обичайния режим на работа на държавния апарат. Външни и вътрешни заплахи, както и изкуствено създадени „исторически събития“ (Олимпийските игри, срещи на върха и годишнини), са свързани с нарастваща концентрация на ресурси, която от една страна създава нови възможности за извличане и преразпределение на рента, а от друга създава, макар и временно, илюзия на солидарност сред управляващия елит, привидно обединен зад една и съща кауза.

Мащабните исторически изложения, които се проведоха през последните няколко години в московския Манеж, представляват същността на путинистката философия на историята. Отсъстващата фантомна държава се стреми да се самоубеди в съществуването си чрез приемствеността на формата – една „историческа Русия“ с непрекъснато съществуване от княз Владимир до Петър Велики и от Николай II до Сталин.

Кухата природа на тези изложения, които са пълни с билбордове и видео възстановки, но без нито един оригинален исторически артефакт, напълно подчертава нелепия, изкуствен характер на путинизма като конструкт, който се опитва да се облича в дрехите на отминали епохи.

След анексията на Крим стана модерно да обвинява Путин в „романтизъм“, заменящ съвременния прагматичен подход към международната политика с

препратки към архаични идеи за „свещена земя“ и възстановяване на „историческата справедливост“.

Не може да се каже, че тези постоянни позиви към миналото са просто пропагандна маневра за елита на Путин. По-скоро изглежда, че Путин и неговото обкръжение наистина искат да вярват във възможността за „нова Ялта“, която ще възстанови глобалния баланс на силите, или във възможността за възстановяване на „триединството на руския народ“ (включващо украинци и беларуси).

Такъв глад за вяра е обратната страна на зейналото отсъствие на каквато и да е последователна руска стратегия в постсъветското пространство. Тази безличност на държавата и липсата на неин политически или икономически модел, който би могъл да послужи като модел другаде, постоянно я принуждава да играе чужда роля – зле и с неразбираеми думи – за да функционира.

Путинизмът не е органичен продукт на хиляда години руски деспотизъм в овековечената си форма (въпреки че иска да се покаже точно така), а трагикомедия със свои начало, кулминация и край. Комичният елемент тук се състои в това, че развръзката (дори ако тя е разтеглена във времето) ще включи и разкрие всичко, което вече се съдържа в нейното начало, макар и в една неосъзната форма. Едни след други, окачените по стените оръжия ще загърмят; потиснатите страхове ще се материализират; призраците от миналото ще се появят и самоизпълняващите се пророчества ще се сбъднат.

Може да се каже, че сега ние сме напълно навлези в последното действие на пиесата. И ако историята на ерата Путин представлява фарс, то тя е длъжна да приключи като трагедия. Разбира се, не защото най-лошото тепърва предстои. Това е трагедия в смисъла на Хегеловата философия на историята, като стремеж на хората, които, след като са намерили вяра в собствената си власт, отхвърлят участта си, поставяйки под съмнение идеята за историята като една грозна безкрайност от поражения и разочарования.

Оставете коментар

RomaniaSerbiaEnglishGreek