В категории:Анализи / Свят

Foreign policy: Владимир Путин не е суперзлодей

Русия не е нито глобалната заплаха, нито умиращата суперсила от все по-истеричните американски фантазии

Владимир Путин. Снимка: Wikimedia commons

Марк Лоурънс Шрад, Foreign policy

Американската истерия относно руския президент Владимир Путин нараства и няма причини да се мисли, че тази треска ще отмине скоро. На този етап тя е временно свързана с обвиненията, че Путин е направил президента Доналд Тръмп своя „кукла на конци“, както и с твърденията, че Тръмп, главният прокурор Джеф Сешън или някой друг представител на администрацията е в тайно споразумение с руски олигарси.

Вероятно сте чули за внезапната смърт на посланика на Русия в ООН Виталий Чуркин? Това ще да е свързано с нечестивите кремълски интриги – или поне така ни се казва. В интерес на истината много руски дипломати загинаха наскоро – не е ли подозрително? И докато вниманието ви е било фиксирано върху руската подривна дейност срещу американското общество чрез психологическа война, може да сте пропуснали, че Русия разширява влиянието си в Сирия. И провокира Япония. И се меси във Великобритания. И посява „хаос“ на Балканите. И в Прибалтика. И в Украйна. И може да нахлуе в Беларус. И във Финландия. И ако това не е достатъчно, Путин има „генерален план“ за събарянето на целия европейски и световен демократичен ред. Така че може и направо да се предадем: Русия „управлява света“ днес.

При такива бомбастични изказвания, доминиращи американския политически дискурс, граждани и анализатори с право се притесняват за потенциала на геополитическата конкуренция на Русия. Но наистина ли режимът на Путин е толкова заплашителен и вездесъщ, колкото бива представян?

Западните коментари за външнополитическите амбиции на Кремъл имат тенденцията да се вписват в два противоположни лагера, чиито анализи имат две различни начални точки. Единият започва с руската външна политика, а другият – с вътрешната. И двата лагера са склонни към хипербола в своите оценки и заключения, макар и в различни посоки. И нито един от тях не е полезен за разбиране или намиране на отговор на реалността за руските амбиции.

Аз наричам първия лагер „Путлер“ – съчетание между Путин и Адолф Хитлер, двамата лидери, които западните коментатори изглежда най-обичат да сравняват. До голяма степен в резултат от анексирането на Крим и намесата в Донбас, тази гледна точка обрисува Русия най-вече като заплаха за либералната демокрация: плашещо, агресивно, реваншистко превъплъщение на Съветския съюз, което приравнява Путин с най-лошите крайности на авторитаризма. Задълбавайки в исторически аналогии от 20 век, по-специално Втората световна война, този лагер безусловно предписва военна конфронтация: всичко по-малко, включително икономическите санкции, е слабохарактерно и се описва като помиряване тип Чембърлейн, за да се подсили хитлеристкото сравнение.

Друга любима историческа аналогия за последователите на лагера „Путлер“ е Студената война. За много наблюдатели вече е даденост, че ние се намираме в борба на живот и смърт в „Студена война 2“ (само че без неща, които пропускат да споменат, като например идеологията на комунизма, надпреварата в ядреното въоръжение, реалистичното балансиране на силите, глобалната конкуренция за проксита, както и други елементи, дефиниращи оригиналната Студена война). Говорителят на Камарата на представителите Пол Райън наскоро описа Русия като „глобална заплаха, водена от заплашителен човек“. Този коментар попада категорич1но в тази школа на мислене, заедно с друга негова реплика, че санкциите, наложени от президента Барак Обама, следват „твърде помирителна политика“.

Обръщайки се от геополитическите амбиции към руската вътрешна политика, светогледът „Путлер“ обикновено подчертава консолидацията на авторитарен контрол в ръцете на Путин, фалшифицирането на изборни резултати, тормозът и убийствата на опозиционни журналисти, ограничаването на гражданските свободи, както и използването на дезинформация чрез контролираните от държавата медии с цел дезориентиране и контрол на обществеността. Те обрисуват Путин като необуздан тоталитарист, целящ да използва като оръжие „абсурда и нереалността“. Такива оценки често граничат с истерията, но можем да си представим колко интернет трафик привличат.

В обратния край на светогледа за Русия е лагерът на „Умиращата мечка“. Този подход е пренебрежителен към Русия като заплаха; вместо това неговите последователи предвещават стагнация, корупция и западане. Терминът произлиза от демографите, обезкуражени от неясните перспективи за здравето на руснаците, но използването му може да включва политическите, социални и икономически ограничения на страната. Наистина руските здравни и демографски статистики значително изостават от тези на Западна Европа и Съединените щати. В страната се отчитат относително високи нива на смъртност и ниски нива на раждаемост, както и средна продължителност на живота, сравнима с бедните африкански страни.

В средносрочен и дългосрочен план това означава демографски спад. По-малко руснаци означава по-малко данъкоплатци, по-малко наборни войници и по-малко държавни ресурси. Всичко това упражнява негативен натиск върху потенциала за растеж на Русия. Има и редица други ограничение за потенциала за бъдещ икономически растеж: недиверсифицираната икономика, прокълната с прекалена зависимост от добива на природни ресурси; тромавата, системно корумпирана и разрастваща се държавна бюрокрация, която спъва предприемачеството. Технологична изостаналост и клептократична политическа система, която възнаграждава връзкарството и наказва развитието. Казва ни се, че без икономическа диверсификация и свобода, руската икономика „ще удари дъното“. Заради тежестта на западните санкции и ниските световни цени на петрола, дори самото руско Министерство на икономическото развитие не прогнозира реално подобрение на жизнения стандарт преди 2035.

За някои в лагера на „Умиращата мечка“, руската външнополитическа агресивност – включително намесата в Украйна и Сирия – е просто опит на Путин да разсее патриотичните руснаци от мизерията на собственото им съществуване и да ги обедини около знамето на патриотизма. Това се случва, тъй като той не може да осигури икономически растеж като този от началото на века, който бе движен от резкия скок в цените на петрола. Докато лагерът „Путлер“ призовава за конфронтация, „Умиращата мечка“ предписва маргинализация и дори неангажираност: защо да се приема Русия сериозно, като така или иначе е обречена?

Пренебрежителните публични изявления на президента Обама, че Русия е в най-добрия случай „регионална сила“ или „по-слаба страна“, която не произвежда нищо, което заслужава да се купи, освен „петрол, газ и оръжия“, и че нейните международни интервенции са родени „не от сила, а от слабост“, напълно отразяват гледната точка за „Умиращата мечка“.

Реалността, разбира се, се намира някъде между тези крайности. Русия съвсем не e такава глобална заплаха, каквато е в очите на мнозина, нито е обречена на разпад. Геополитическата мощ на Русия наистина е ограничена от нейните демографски, икономически, социални и политически слабости, но те не са толкова катастрофални, колкото често сбиват представяни. Днес руснаците са по-здрави и живеят по-дълго, отколкото когато и да било. Макар намаляването на броя на жените в детеродна възраст да предвещава демографски спад, наскоро Русия регистрира естествен ръст на населението (повече родени, отколкото починали) за пръв път от срива на комунизма.

Икономически, рублата се стабилизира след срива в края на 2014 г., а рецесията от 2014-2015 г. статистически е свършила. Въпреки това Русия не е извън опасност, тъй като ниските цени на петрола намаляват държавните приходи. В съчетание с малките частни инвестиции в обозримо бъдеще, това неизбежно означава стагнация и нисък растеж. Икономическите показатели на Русия са толкова близко свързани с публичните разходи, че ако те бъдат свити заради свитите приходи от петрол, това ще отекне в цялата икономика.

Икономиката в крайна сметка ограничава политическите възможности на страната. Макар геополитическите гамбити на Путин в Украйна и Сирия да могат да повишат рейтинга му на одобрение, те идват за сметка на обедняване и неизплащане на заплати, което подхранва видимо увеличение на работническите протести в цялата страна. Макар за момента ситуацията да е управляема, Кремъл ще трябва да отговори на тези социално-икономически проблеми, за да запази спокойствието в страната. Това ще означава ограничаване на ресурсите за външнополитически авантюризъм в Сирия, Украйна и другаде, да не говорим за инвестициите в здравеопазване, образование, наука и инфраструктура. Русия не може да има всичко.

Така че въпреки намесата на високо ниво в американските работи, в обозримо бъдеще Русия ще трябва да продължи да крета сред бъркотията, като икономическата и демографска стагнация ще ограничават големите ѝ геополитически амбиции. Не е изненадващо, че през 2020 г. Русия ще прилича повече на Русия от 2012 или 2016 г., а не на експанзионистичния Съветски съюз през 1944 г. или сриващият се Съветски съюз през 1991 г. Съответно американската външна политика спрямо Русия не трябва да се съобразява нито с призивите за милитаризация и конфронтация на лагера „Путлер“, нито на маргинализацията на лагера „Умираща мечка“. Вместо това е нужно уважително ангажиране, признаване на взаимосвързаността на различните стратегически интереси на Русия, които могат да влязат в конфликт с интересите на Вашингтон.

Проблемът обаче е, че застоят не е особено секси прогноза, поради което не е прогноза, която се прави често. Има две причини за това. На първо място е липсата на нюансирано разбиране за руското държавно управление. Повечето експерти знаят как изглежда либералната демокрация, и ако вярваме на учението за демократизацията, след като веднъж демокрациите са „консолидирани“, те стават здрави и издръжливи (макар че има доста причини за скептицизъм, особено в ерата на Тръмп). Ние също така разбираме, че и автокрациите могат да бъдат достатъчно стабилни – вижте само дългогодишното управление на Кастро в Куба или династията Ким в Северна Корея.

Трудно ни е обаче да разберем държавно устройство като това на днешна Русия, което не е нито напълно демократично, нито напълно автократично. От дълго време теоретиците на демократизацията се мъчат да разберат този тип нито „либерални демокрации“, нито „конкурентно авторитарни“ режими като Русия, които съчетават демократични и недемократични елементи. Ако либералната демокрация се разбира като оптималната крайна точка, тогава е е естествено да се мисли, че Русия просто е „заседнала“ в прехода, а не че е постигнала някакво стабилно равновесие сама за себе си.

На второ място, специалистите по Кремъл все още са преследвани от забележителния си провал да предвидят най-значителното геополитическо събитие на 20 век – сривът на Съветският съюз и свързаната с него система. Днес наблюдателите на Русия изглежда са свръхчувствителни към всяка икономическа или социална улика, която може да вещае проблеми за управлението на Путин. Когато глобалната финансова криза разтърси Русия през 2008 г. ни беше казано, че това е „краят на ерата Путин“. Когато през 2011-2012 г. избухнаха протести срещу преизбирането му, експертите обявиха „началото на края на Путин“. Майданът в съседна Украйна по подобен начин предвещаваше „краят на Владимир Путин“. Както се оказва обаче, „конкурентните авторитарни режими“ като цяло, и Русия на Путин в частност, се оказват изненадващо издръжливи.

Предвид новото издигане на Русия в американския политически дискурс е необходимо да имаме трезва преценка за способностите и ограниченията на страната. Русия не е нито непреодолима сила, нито загубена кауза, каквато бива изкарвана. Изграждането на една добре мотивирана политика към Русия трябва да започне с потушаването на истерията за достатъчно дълго време, за да се осъзнае този факт и след това да се действа по съответния начин.

Оставете коментар