Убийството, което тласна Испания към демокрацията

Навършиха се 40 години от „клането на Аточа“, както е известен разстрелът на 24 януари 1977 г. в офиса им на мадридската улица „Аточа“ на група адвокати от профсъюза „Работнически комисии“, свързан с все още нелегалната тогава ИКП. Отговорът на обществото е твърд – не на франкизма, да на демокрацията

Паметникът на убитите адвокати от нападението на улица "Аточа" на 24 януари 1977 г.
Паметникът на убитите адвокати от нападението на улица „Аточа“ на 24 януари 1977 г. Снимка: Къдринка Къдринова

Улица „Аточа“ в Мадрид води към едноименната гара, чието име гръмна в цял свят заради бруталния атентат на 11 март 2004 г., отнел живота на над 200 души, сред които имаше и българи.

Но за испанците самата улица „Аточа“ също буди не по-малко драматични спомени – от една по-предишна и много решаваща епоха, от онова гранично време след смъртта на диктатора Франко, който почина в края на 1975-а. Тогава франкизмът е още силен и агресивен, а общественият стремеж към демокрация не е успял да се наложи категорично…

Именно в онзи размит и неясен момент, когато Испания балансира на ръба между две реалности и рискува да се срине в ново издание на своята несвършваща и кървава гражданска война, в един адвокатски офис на улица „Аточа“ 55 късно вечерта на 24 януари 1977 г. прогърмяват изстрели.

Двама млади ултрадесни екстремисти нахлуват и откриват огън с пистолети почти от упор по намиращите се в офиса деветима млади адвокати, които работят за свързания с все още нелегалната Испанска комунистическа партия профсъюз „Работнически комисии“. Има и трети в групата на убийците – той пази пред вратата и прекъсва кабелите на телефонните връзки.

Петима от адвокатите са убити на място, другите четирима са тежко ранени. Имената на жертвите са Енрике Владелвира Ибаниес, Луис Хавиер Бенависе, Франсиско Хавиер Саукийо Перес дел Арко, Серафин Олгадо де Антонио и Анхел Родригес Реал.

Тежко ранените са Мигел Сарабиа Хил, Алехандро Руис-Уерта Карбонел, Луис Рамос Пардо, Лола Гонсалес Руис (съпруга на загиналия Франсиско Хавиер Саукийо).

На това възпоменание с портретите на убитите на улица "Аточа" адвокати са изредени също и имената на ранените. А с червени букви е написано: "Споменът за вас поддържа жив нашия обществен идеал."
На това възпоменание с портретите на убитите на улица „Аточа“ адвокати са изредени също и имената на ранените. А с червени букви е написано: „Споменът за вас поддържа жив нашия обществен идеал.“

Всъщност целта на нападателите, нахъсани от водача на франкисткия транспортен „вертикален синдикат”, по-прочут като „транспортната мафия” – Франсиско Албадалехо Коредера, е бил един от най-ярките водачи на „Работническите комисии” и ръководител на неотдавнашна стачка – членуващият в ИКП Хоакин Наваро.

Но когато тримата нападатели, свързани франкистки екстремистки групировки като „Нова сила”, „Нова фаланга”, ААА („Антикомунистически апостолически алианс”), стигат до винаги оживения и обикновено пълен с активисти на „Работническите комисии” офис на „Аточа” 55, се оказва, че Хоакин Наваро вече си е тръгнал. Там са само деветимата адвокати. Нападателите обаче решават да не отлагат акцията – стрелят по онези, които са им паднали под ръка… Смята се, че убийците са били убедени в своята ненаказуемост. Вярвали са, че франкизмът все още е всесилен и че надъхалите ги „чичковци” фалангисти ще им гарантират съдебна неприкосновеност.

Не са разбрали обаче, че Испания вече е започнала да се пробужда. Шокът, на който я подлагат с престъплението си, само  ускорява съвземането ѝ и отърсването от летаргията на диктатурата. Това явно изобщо не е влизало в сметките на организаторите.

В същата онази нощ друга въоръжена група, дирижирана очевидно от същия център, напада и офис на UGT (Всеобщ работнически съюз – профсъюза на социалистите), но той се оказва празен.

Години по-късно ще излязат данни и доказателства, че в организирането на тези атаки са взимали дейно участие и италиански неофашисти, по същото време нагнетявали с атентати и отвличания и обстановката в Италия. Двете близки средиземноморски страни са били в онзи период в обсега на операция „Гладио”, осъществявана от ЦРУ и НАТО с цел да се дестабилизират западните общества с прекалено силни и „опасни” с близостта си до участие във властта комунистически партии…

Бруталното престъпление на улица на „Аточа” предизвиква масово възмущение в цяла Испания. Погребението на жертвите на 26 януари се превръща в най-мащабната демонстрация след смъртта на Франко, събрала над 100 000 души. Исканията за незабавна демократизация на страната, за отхвърляне на ултрадесния терор, за бързо легализиране на ИКП, за съблюдаване на гражданските права, за приемане на нова конституция и т.н. са изречени многократно и отдавна, самият въздух сякаш е зареден с тях. Но онова 100-хилядно множество крачи след ковчезите на адвокатите в пълно мълчание. Само с червени карамфили, с вдигнати юмруци и със скръбни лица. Защото само така може да се покаже, че спиралата на насилието и настървението трябва да спре.

Мълчаливото погребение на жертвите от "Аточа" на 26 януари 1977 г. става най-голямата демонстрация срещу франкизма след смъртта на диктатора
Мълчаливото погребение на жертвите от „Аточа“ на 26 януари 1977 г. става най-голямата демонстрация срещу франкизма след смъртта на диктатора

 

Над 100 000 души участват в траурното шествие, което залива улиците на Мадрид
Над 100 000 души участват в траурното шествие, което залива улиците на Мадрид

Погребението е организирано от все още нелегалната ИКП (това е договорено с тогавашното правителство пак от адвокати), която така държи да демонстрира публично, че е демократична, отговорна и мирна партия.

Чак когато ковчезите стигат до гробището, зазвучава „Интернационалът” – пеят го събралите се там около 3000 души, които очакват траурното шествие. В надгробното си слово генералният секретар на „Работническите комисии” – току-що излезлият от затвора Марселино Камачо, казва: „Нека това да са последните паднали за свободата, нека обещаем да следваме идеалите си с мир, както винаги сме го правили”.

Откатът в политическата обстановка в страната на практика предизвиква точно обратния ефект на онзи, който са търсили убийците и вдъхновителите им с амбицията си да „накажат“ станалите „прекалено нахални“ комунисти. Обществото отхвърля насилието и твърдо се произнася – стига вече франкизъм, време е за истинска демокрация.

Процесите обаче не са никак прости, рискът от експлозия на натрупаното напрежение е много висок. Това е избегнато главно благодарение на заетата от тогавашното ръководство на ИКП много внимателна и въздържана позиция, която успява да овладее настроенията на жадуващите за възмездие сектори в партията.

Тази реакция на ИКП ѝ донася и бърза легализация – това става още на 9 април същата 1977-ма. И точно легализацията на комунистическата партия е крайъгълният камък, от който нататък испанската демократизация вече няма алтернатива. През 1978-ма е приета новата конституция на страната – тя действа и до днес.

А когато през 1981-ва полковник Антонио Техеро прави прочутия си неуспешен опит за държавен преврат и държи няколко часа парламента за заложник, това вече изглежда като лоша оперета – Испания твърдо е дала предимство на демократичните политици, които успяват да преодолеят и този критичен момент.

От друга страна обаче всички компромиси, поети от испанското комунистическо ръководство и най-вече персонално от генсека „еврокомунист” Сантяго Карильо в периода на прехода, изтласкват ИКП в периферията на политическото влияние и предопределят следващите десетилетия, през които тя постепенно се маргинализира.

Днес няма и помен от историческата роля на тази партия през 70-те – тя вече е сведена до скромен кръжец идеалисти, свит в ядрото на коалицията Обединена левица, разяждан от вътрешни идейни спорове и очевидно обречен скоро да бъде погълнат от новата сила „Подемос”, с която на последните избори влезе в неравностоен съюз…

Добре е всички предшестващи исторически детайли да се напомнят, за да се приземи малко тъй популярният мит за „испанския мирен преход“. Изобщо не е бил толкова мирен. И „мъчениците на Аточа“ или „мъчениците на демокрацията“, както често са наричани жертвите и едва оцелелите в жестокото нападение на 24 януари 1977-ма, са онези, чиято кръв продължава да капе от „мирния преход“…

„Режимът умря, убивайки” – така бе озаглавено тези дни възпоменанието в испанския вестник „Ел Диарио” по повод 40-годишнината от разстрела на „Аточа”.

Само две години след трагедията – през 1979-та, по нейните горещи следи е сниман филмът „Седем дни през януари” на известния режисьор Хуан Антонио Бардем (комунист и брат на споделящата възгледите му актриса Пилар Бардем, която пък е майка на популярния днес актьор Хавиер Бардем, а и на Карлос и Моника Бардем – също актьори).

Филмът е игрален, но с документална точност проследява хронологията на случилото се от 23 до 29 януари 1977 г. и решаващия му резонанс върху политическата съдба на Испания. Обхванати са и събитията, непосредствено предшествали разстрела на адвокатите – демонстрации за политическа амнистия на преследваните от франкизма, прераснали в сблъсъци, при които в два последователни дни загиват двама студенти, стачки, конфронтации, та дори и отвличане на висш франкистки кадър, извършено от въоръжената ултралява групировка GRAPO (Grupos de Resistencia Antifascista Primero de Octubre – Групи за антифашистка съпротива „Първи ноември”) в самия ден 24 януари, няколко часа преди нападението над офиса на адвокатите.

Има опити акцията на GRAPO да се приравни към действията на убийците от „Аточа”.Но отвлеченият франкист все пак е освободен няколко дни по-късно жив и здрав, докато животът на адвокатите никой не може да върне… Факт е обаче, че в онези дни на всеобщ потрес от трагедията на „Аточа” обществото твърдо отхвърля и ултрадесния, и утралевия екстремизъм.

Съдебният процес срещу убийците от „Аточа” и вдъхновителите им, който завършва през 1980 г. с тежки присъди, става първият, поставил на подсъдимата скамейка франкисти. Въпреки че един от виновниците (онзи, който е пазел до вратата, син на влиятелен франкист) все пак успява да се изплъзне от правосъдието и да избяга в Латинска Америка, процесът става емблематичният вододел, който бележи превръщането на Испания в правова държава, прилагаща закона наравно спрямо всички.

Днес на улица „Аточа“ стои вълнуващ паметник, който не дава поне на мадридчани да забравят трагичния исторически епизод. Скулптурата изобразява прегърнати хора, струпани в кръг. Не се виждат лица, всички са в гръб. Но са прегърнати. Заедно. Срещу насилието.

Навръх 40-годишнината от „клането на Аточа“, както е известно това масово убийство, тласнало Испания към демокрацията, пред паметника отново бяха поднесени венци и цветя (както и всяка година досета), бяха изречени възпоменателни думи. Единственият жив и до днес сред оцелелите в онова убийство – Алехандро Руис-Уерта, каза: „Паметта за „Аточа” е памет за борбата за свобода, за демокрация и за социализъм”.

По повод 40-годишнината от трагедията на високия паметник на улица "Аточа" бяха поставени нови венци с помощта на стълба
По повод 40-годишнината от трагедията на високия паметник на улица „Аточа“ бяха поставени нови венци с помощта на стълба

Край паметника бе и Мануела Кармена, която днес е кметица на Мадрид, а навремето всъщност е била ръководителка на онзи адвокатски офис и по чиста случайност не се е намирала в него по време на нападението.

Кармена сега откри и възпоменателна плоча за своите загинали колеги и приятели в централата на Колегията на адвокатите в испанската столица. На церемонията, в която участва и Алехандро Руис-Уерта, тя каза, че причина за гибелта на адвокатите е била именно отдадеността им на каузата на демокрацията. „Наложи им се да платят несъразмерно висока цена, но това помогна да завоюваме свободата и надеждата, на които се радваме днес,“ подчерта кметицата.

Паметна плоча по повод 40-годишнината от "клането на Аточа" бе поставена в Колегията на адвокатите. Отляво надясно: адвокатката Франсиска (Пака) Саукийо, сестра на един от убитите; Мануела Кармена, днес кметица на Мадрид, а навремето ръководителка на офиса, в който е извършено убийството; Алехандро Руис-Уерта, последният жив от оцелелите; Соня Гумперт, председателка на Колегията на адвокатите.
Паметна плоча по повод 40-годишнината от „клането на Аточа“ бе поставена в Колегията на адвокатите. Отляво надясно: адвокатката Франсиска (Пака) Саукийо, сестра на един от убитите; Мануела Кармена, днес кметица на Мадрид, а навремето ръководителка на офиса, в който е извършено убийството; Алехандро Руис-Уерта, последният жив от оцелелите; Соня Гумперт, председателка на Колегията на адвокатите.

През 1977-ма Кармена е била 32-годишна и е била най-възрастната от онази адвокатска група. Именно тя е била и формалната наемателка на двата етажа в сградата на „Аточа” 55, където са се разполагали и адвокатските офиси на юридическите защитници на „Работническите комисии”.

Мануела Кармена (втората отдясно, с венеца) по време на погребението на нейните колеги и приятели на 26 януари 1977 г.
Мануела Кармена (втората отдясно, с венеца) по време на погребението на нейните колеги и приятели на 26 януари 1977 г.

Оцелелият в клането Алехандро Руис-Уерта и до днес не може да си спомня спокойно изживения тогава ужас. Всъщност животът му е спасен от една химикалка, която държи в нагръдния джоб на сакото си и от която отскача първия изстрелян по него куршум. От останалите го спасява тялото на един от убитите адвокати – Енрике Владелвира Ибаниес, който пада върху него и така закрива жизненоважните му органи от пороя на изстрелите. „Престорих се на умрял. А после започнах да броя – 100, 101, 102, 103… Докато се уверя, че вече са си тръгнали. Тогава – завинаги ми е запечатано това усещане – отместих тялото на Енрике, за да започна да се връщам към живота,” разказва Руис-Уерта пред в. „Ел Паис”.

Той се притеснява от определението „мъченици на демокрацията”. „Ние бяхме просто добри, нормални хора. Случи се на нас, но можеше да се случи и в много други офиси в Мадрид, които бяха във водовъртежа на събитията тогава,” казва той пред в. „Ел Паис”.

А авторът на книгата „Клането на Аточа. 24 януари 1977-ма” Хорхе М. Реверте пише: „Адвокатите бяха много известни, защото бяха много борбени. Можеха да си живеят прекрасно, но всяка вечер ходеха по събрания, за да решават проблемите на хората по кварталите”.

Картината на Хуан Хеновес "Прегръдката"
Картината на Хуан Хеновес „Прегръдката“

Днес в офисите на „Аточа” 55, където навремето се разиграва трагедията, се намира Фондацията на адвокатите от „Аточа”. На стената е окачена голяма репродукция на прочутата картина на големия художник Хуан Хеновес „Прегръдката”, послужила за основа и на паметника на жертвите от „Аточа”. Картината, нарисувана през 1976-та и изобразяваща прегръдки между освобождавани затворници и близките им, е използвана по онова време като плакат от движението за политическа амнистия – вследствие на което и художникът е бил арестуван именно в онзи „мирен” преход…

Край картината днес има паметна книга, в която всеки може да напише нещо за „мъчениците на Аточа”. Един от последните записи е съвсем простичък и гласи: „Поклон пред онези, които се бориха за свободата ни и умряха за нея.”

 

Къдринка Къдринова
Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди.

Оставете коментар