Балканското ястребче Плевнелиев

Президентът използва институцията, за да се рекламира в лично качество

Росен Плевнелиев и Петро Порошенко
Росен Плевнелиев и Петро Порошенко застават рамо до рамо в борбата с „руската агресия“

Ако президентът Росен Плевнелиев остане с нещо в историята, то вероятно ще е това, че е произвеждал по минимум един бисер всеки път, когато си е отварял устата. Било то откровения за минали превъплъщения като ирландска пастирка, заявления  пред чуждестранни журналисти, че България е била член на СССР, или съчиняване на дисидентска биография. След почти всяка негова публична изява се налага малобройните му, но верни фенове, да организират кризисен ПР – например да доказват трескаво достоверността на фалшив цитат от Васил Левски, или с комсомолски ентусиазъм да уверяват, че поредната доза гафове, клишета и баналности всъщност е смел израз на принципност и непоклатими евроатлантически ценности.

С времето задължителен реквизит в изказванията на Плевнелиев станаха антируските забележки, което циментира мястото му в сърцата на целевата вътрешна аудитория. Не правят изключение и последните му изказвания, които включват предложение кандидат-президентите да заявят позицията си за „окупацията на Крим“. Превръщането на антируската реторика в основен лайтмотив на държавния глава обаче едва ли има за цел само да предизвиква аплаузи от жълтите павета, а има и външен адресат.

С поведението си Плевнелиев демонстрира, че е решен до последно да използва институцията, на която бе инсталиран благодарение на ГЕРБ, за да се пробутва в лично качество пред евентуални бъдещи работодатели. Бихме могли да се обзаложим, че се надява да бъде награден със синекурна службица в някоя „атлантическа” институция, вероятно НАТО.

Способностите му обаче явно стигат само да демонстрира бутафорна имитация на полските и прибалтийски „ястреби”, които сами по себе си са достатъчно бутафорни. Съмнително е, че тези напъни могат да направят достатъчно силно впечатление на толкова високо ниво. Разбира се, Плевнелиев винаги може да разчита добрият му приятел Порошенко да го уреди с някоя секретарска позиция, например при издирвания в родината си Саакашвили, понастоящем трудоустроен като губернатор на Одеса.

Но нека оставим настрана съмнителната логика един конкретен казус в международните отношения да бъде превръщан в критерий за президентски избори в България.  Ако позицията за ставащото в Украйна е толкова важна, то нека тогава кандидат-президентите, пък и самият Плевнелиев,  да заявят ясно мнението си и по други въпроси, свързани с последствията от последния украински „Майдан“. Например:

– Разкритията за тайните затвори на украинските служби и прилаганите от тях мъчения;

– Серията от неразкрити убийства на журналисти и опозиционери;

– Липсата на ефективно разследване за убийствата на Майдана и в Одеса;

– Насилствената мобилизация, която засяга българското малцинство в страната;

Съдебното преследване на журналисти, затварянето и погромите на медии, арестите за „антиукраински“ постове в социални мрежи;

публикуването на личните данни на хиляди международни журналисти (включително български), отразявали войната в Донбас, от страна на свързания с украинското МВР сайт „Миротворец“;

– Прикрепените към армията крайнодесни и откровено нацистки паравоенни отряди, които се прочуха с убийства, грабежи и изнасилвания;

– Налагането на официална държавна доктрина на исторически ревизионизъм и обявяването за национални герои на военнопрестъпници като Бандера, Шухевич и свързаните с тях организации;

Всеобхватната корупция на властовите структури и външните зависимости, които превръщат Украйна в провалена държава;

Това са все теми, които не могат да бъдат отписани като „руска пропаганда“ и имат пряка връзка с мястото на Украйна в „европейското семейство“ и двустранните отношения. Ако кандидатите за президент не са обръщали внимание какво се случва в тази страна след „революцията на достойнството“, биха могли да се информират от докладите на ООН, „Амнести Интернешънъл“ и други правозащитни организации, както и от публикациите в западни и украински медии.

Драпащите за местенцето на „Дондуков“ 2 биха могли да покажат и още по-голяма смелост и да се изкажат по други щекотливи теми – като например рекордният  износ на оръжия, отиващи в ръцете на ислямисти в Близкия Изток. Или пък потайното договаряне и прокарване на търговско-политически споразумения като ТПТИ и СЕТА, които създават заплахи за местната икономика, потребителските права и държавния суверенитет. По този начин кандидатите за държавен глава ще могат да демонстрират поне минимални нива на адекватност, което би ги отличило от сега заемащия този пост.

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар